Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

— Какво? — прошепна той.

— Значи си чувал.

Стоун-старши свали очилата си и разтърка очи. След малко заговори отново, този път по-спокойно.

Ти си експерт по руските въпроси. Нали Ленин е оставил някакво последно писмо, в което критикува Сталин и тъй нататък?

— Не става дума за това. Някакво друго „завещание“. Станало е дума на разпитите на Маккарти, нали? Маккарти не спомена ли нещо?

Алфред Стоун разпери ръце с дланите нагоре, с което искаше да каже: „Не си спомням“. Пак си сложи очилата, стана и отиде до бара.

— Получих картичка от жена ти — осведоми го той, докато си наливаше чист скоч в една кристална чаша.

— Татко…

— Пишеше, че наскоро се връща в Щатите.

Опитваше се да отклони темата, но Чарли знаеше, че баща му винаги бе харесвал Шарлот, че винаги бяха доста близки и отвърна:

— Москва едва ли й допада особено.

— Надявам се, че прекарва времето си по-добре от мен — тросна се баща му и допълни с по-мек глас: — Искаш да се върне при теб, нали? Но си прекалено горд, за да си го признаеш.

— Не мога да ти обясня подробно защо ме интересува този въпрос, но е важно. Моля те.

— Чарли, това не ме засяга — отвърна Алфред Стоун. В гласа му се усещаше тревога.

— Имаше някаква държавна тайна, нали?

Алфред Стоун поклати, глава, очите му се бяха разширили и блестяха.

— Не зная за какво говориш — отсече ядосано той.

— Имаш ли нещо против да попитам Уинтроп?

— Недей. Чарли — каза малко прекалено остро баща му. Пири стреснато се огледа и излая предупредително.

— Защо не?

— Моля те, просто ми направи тази услуга. Не желая да му припомняш целия този кошмар.

— Съмнявам се, че ще има нещо против. Толкова пъти сме говорили за ролята му в историята, за срещите му с Ленин и неща от този род. Съмнявам се, че той…

— Чарли, не зная до каква степен е рискувал заради мен в онези дни. Подозирам, че е много повече, отколкото се предполага. Не зная какво е трябвало да лъже, за да ми спаси кожата. Моля те, не го питай.

Наведе се и започна да гали Пири по врата. Пири доволно изръмжа.

— Има много неща във връзка с това, които никога не съм ти казвал. За Уинтроп, за моето положение — каза той и вдигна очи. Чарли никога не го бе виждал толкова потресен. — Разбирам, че искаш да… предполагам да „докажеш истината“ са точните думи… да ме „оправдаеш“, но всъщност не ми се иска пак да ровим миналото. Откровено казано, това означава много за мен. Наистина.

— Какво искаш да кажеш с това „да ровим миналото“? Видял си някъде да се споменава, нали?

— Да, да, видях — отвърна Алфред Стоун след дълга пауза и продължи, без да вдига очи: — По някакъв повод Уинтроп ме помоли да прегледам личния му архив в Белия дом. Всички ползувахме централния архив, но имахме и личен, който след приключване на службата си в Белия дом можехме да вземем със себе си.

— И си видял нещо.

— Споменаваше се нещо, да. Спомням си, че привлече погледа ми именно защото беше толкова странно. Нещо по отношение на Сталин.

— На Сталин ? Попита ли изобщо Уинтроп?

— Не съм и ми се иска и ти да не го правиш.

— Заради теб…

— Недей… — настоя баща му. Сега лицето му беше още по-зачервено, явно беше развълнуван.

Чарли се поколеба за миг, после се съгласи:

— Добре.

Нямаше да е необходимо да пита Леман каквото и да било. В подземието на къщата на Леман в Ню Йорк се помещаваше прочутият му архив. Там със сигурност щеше да открие отговора.

— Знаеш, че без Уинтроп никога нямаше да получиш разрешително за работа в Секретните служби. Заради мен…

— Зная.

— Чарли, само за това ли дойде — да ме разпитваш за тези неща?

— И за да те видя.

— Миналото си е минало, Чарли.

Стоун кимна замислено, без да отговори, но знаеше, че баща му греши. Миналото бе станало настояще.

Слънцето залязваше и стаята изведнъж потъна в мрак. Чарли си мислеше за младия Алфред Стоун от снимката с Труман, за развълнуваната усмивка, а после погледна баща си сега и си каза: „Каквото и да става в Кремъл, заради теб ще се опитам да разбера. Ти винаги си заслужавал истината“.

По-късно, само няколко дни по-късно, щеше горчиво да съжалява, че не е зарязал всичко в същия този миг.

Вашингтон

Тъй като тази вечер нямаше никакви значими събирания, между които да избира, Роджър Бейлис реши да се появи за малко на приема в италианското посолство. Бейлис беше главен експерт съветолог в Комисията за национална сигурност й съветник на помощника на президента по въпросите на националната сигурност. Изпитваше тайно удоволствие да се нагласи с бяла вратовръзка и фрак и да ходи на такива места, където да общува с други вашингтонски величия. Публично обаче непрекъснато се оплакваше, че само си губел времето.