Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

Седеше в трапезарията и четеше книга за Уинтроп Леман. Чарли не се стърпя и я прекъсна с всичкото уважение, на което беше способен:

— Не бих си губил времето с тази биография. Познавам човека и той е далеч по-приятен, отколкото го изкарва авторът. — Глупаво измислено — глупаво казано, затова и не даде никакъв резултат. Тя го погледна от любезност и отвърна:

— Интересно, — след което продължи да си чете.

— Не, не, наистина. Той ми е кръстник — настояваше Стоун.

— Хм. — В гласа й се долавяше недоверие и този път тя дори не си направи труда да го погледне.

— Да не би да пишете за него?

Шарлот пак вдигна очи и се усмихна.

— Да, реферат по политология. По-добре да не зная нищо лично за него. Рефератът ми ще бъде критичен.

— Каква е позицията ви?

— Мисля, че популярността му е преувеличена. Изобщо не считам, че е велик. На мнение съм, че е най-обикновен дипломат и чиновник, разполагал с доста наследени пари и с късмета да бъде на съответното място в необходимия момент. — След тези думи Шарлот се усмихна и той видя, че между предните й зъби има разстояние. Тя с безпогрешно избран тон запита:

— Значи ви е кръстник, така ли?

След няколко дни успя да я уговори да отидат на пица. Тя пристигна облечена в униформата си на студентка в Йейл, като по този начин искаше да му покаже, че това не е истинска среща, а само вечеря с колега: Разменяха си приятелски закачки, спориха. На всички самоуверени изявления на Стоун тя опонираше с равностойни по убедителност отговори, като че ли нарочно се опитваше да го провокира, а после заглаждаше създалото се положение с прекрасна, чаровна, мила полуусмивка.

Стоун се изнерви, сърцето му заби учестено. Започна да чопли етикета на изпотената бирена бутилка пред себе си. Най-много го впечатляваше кожата й . Беше млечнобяла, а бузите й — с онзи свеж розов цвят, който хората добиват, когато се разхождат в кристалночист зимен ден; но при нея беше постоянен.

Изпрати я до готическия проход пред стаята й и там се спряха неловко.

— Е — каза той. — Лека нощ.

В този момент и тя изглеждаше толкова притеснена, колкото и той. Беше поставила дългите си крака един пред друг, като балерина. Пак беше уязвимото малко момиченце.

— Лека нощ — отвърна тя, без да помръдва.

— Благодаря ти — прошепна Стоун.

— И аз ти благодаря.

Сърцето му заблъска в гърдите и Стоун запита:

— Мога ли да видя стаята ти? — И в същия момент се почувства адски глупаво.

— Моята стая ли? — разшириха се очите й от учудване.

Стоун повдигна рамене, усмихна се глуповато. Не можеше да си представи, че ще се раздели с нея.

Тя си пое дълбоко въздух и Стоун с изненада видя срамежливата й усмивка и чу стеснителния й разбиращ въпрос:

— Наистина ли?

Стоун загуби разсъдъка си. Замаян от очакване и любов, той се наведе и я целуна. Само след няколко секунди тя отвърна страстно на целувката му. И той дори се изненада.

Всички други студенти слушаха „Джеферсън Еърплейн“ или „Стробъри Аларм Клок“, но Шарлот пусна една стара издраскана плоча на Беси Смит и те танцуваха в мрака на тесничката й стая под многозначителните звуци на „Искам малко захар“.

Тази нощ се любиха няколко пъти. Тя извиваше дългата си бяла шия и отмяташе глава ту на едната, ту на другата страна, притворила очи. Прекрасните й алени бузи проблясваха от сълзите, потта и обзелата я радост. А точно в най-интимния момент тя впери в него очи за първи път, откакто правеха любов.

След това, в първите месеци, се любеха непрекъснато, сякаш се бяха вманиачили. Бяха неразделни, прекратиха всякакви връзки с приятели. Сутрин се събуждаха късно, естествено, след часа за закуска в столовата, затова се излежаваха голи на тясното й легло, пиеха нескафе и похапваха кифлички с масло, запечени на малката й скаричка: после пак се любеха.

Почти не излизаха от стаята й, стояха само по слипове, които се смъкваха на пода с едно-единствено движение. Под тях русият триъгълник на Шарлот бе винаги влажен и той се възбуждаше само щом го погледне.

Стоун я изучаваше, специализираше се по Шарлот Харпър, твърдо решен да научи всичко за нея. Откри, че тя е от малко градче в Пенсилвания, близо до Айрън Сити, и че двамата й родители работят във фабрика за пластмаси. Бяха поляци второ поколение. Името Харпър бе съкратено от нещо далеч по-дълго и непроизносимо. Не бяха бедни, но водеха непрекъсната борба за съществуването си. Не разбираха дъщеря си, която настояваше да учи в колеж, за разлика от по-голямата си сестра Марта. Веднага след училище Марта се бе задоволила да започне работа в цеха за превозни средства, където се запознала с бъдещия си съпруг и незабавно след сватбата родила три деца. Шарлот постъпила в университета в Питсбърг, но още на втората година решила, че иска да учи история. Всички професори, при които се надявала да учи, били в Йейл, затова се прехвърлила.