Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

— Именно нашите американски приятели ни уведомиха, че работи за тях, — отговори Кравченко. — В крайна сметка те имат най-голям интерес да пазят връзката си с нас в най-дълбока тайна.

— И все пак, каква гаранция имаме, че плановете ни вече не са разкрити? — долетя сърдит глас от другия край на масата. Беше Морозов.

Кравченко и този път му отговори спокойно:

— Погрижили сме се за това. Дори, както казваме, погрижили сме се превъзходно. Няма проблеми.

— Мокрые дела? — запита Цирков на жаргон. Това означаваше „убийства“.

— По необходимост. Не могат да се проследят по никакъв начин.

— В такъв случай, каква е точно природата на нашия план? Какво ще стане в деня на революцията? — попита Михаил Тимофеев, грубоват, едър армейски генерал. — Силите ще бъдат в пълна бойна готовност. Но какъв ще бъде поводът?

Генерал Рязанов въздъхна нервно, защото му се искаше да не се налага да им съобщава внимателно съставения план така направо, искаше му се тези тревожни известия да не бяха прекъсвали речта му, не му се нравеше да представя нещата така елементарно, без въведение. Започна да обяснява бавно и внимателно и стаята утихна напълно. Най-накрая от единия край на масата се дочу глас. Беше Фомин:

— Блестящо. Смразяващо, но блестящо.

Ню Йорк

Всичко в апартамента на Стоун му напомняше за Шарлот, неговата съпруга. Имаше осем големи стаи и бе разположен в хубава стара кооперация в западната част на Сентръл Парк авеню. Собствениците на сградата — съвет от трима адвокати, някогашен идол от сутрешни представления и две сестри, богати наследници, които живееха тук почти откакто свят светува — особено се гордееха с това, че рядко приемат наематели.

Стоун изобщо не можа да разбере как двамата с Шарлот успяха да преодолеят изпитателното им проучване. Обясняваше си го единствено с това, че бяха приятна млада двойка, почтена на вид — той, уважаван служител в Държавния департамент (или поне така смятаха собствениците), а тя — високоценен телевизионен кореспондент. Двамата заедно (благодарение на фондация „Парнас“, макар никой да не знаеше за нея) бяха доста заможни.

Жилището бе донякъде във викториански стил, до голяма степен скрит под някакви смешни, натруфени тапети и кухненски принадлежности в цвят старо злато — очевидно предишният собственик бе имал пари, но не и вкус. Докато си търсеше работа. Шарлот изцяло го ремонтира. Стана удобно, разностилно жилище, в което преобладаваше сецесионът. Стените в коридора бяха облицовани с ламперия, а подът — със зелен италиански мрамор; дневната беше доста претрупана и купища книги стояха редом със столовете в стил Луи XV. Спалнята бе обзаведена с гардероб от палисандър и дъбов скрин от осемнадесети век, който Шарлот беше открила на един битпазар. Кухнята с лъскавите черни шкафове носеше непогрешимия отпечатък на самата Шарлот.

Стените в библиотеката бяха тъмночервени, в дълбоките шкафове беше подредена пълна колекция от първите издания на Набоков, малко руско писалище от осемнадесети век, изработено от абанос и махагон, с месингови крачета, огромен индийски килим и кресло в регентски стил с мека кожена седалка, подарък от Уинтроп Леман. Уинтроп Леман от своя страна го бе получил като подарък от Уинстън Чърчил през войната в знак на оказаното от Леман съдействие по линията на Указа за оказване на помощ. 3 3 Указ на Конгреса на САЩ (1941), който през Втората световна война упълномощава правителството да оказва помощ на съюзниците на САЩ, която впоследствие да бъде върната. — Бел.прев.

Бракът им продължи шестнадесет години и изведнъж — нима вече бе минала година и половина? — тя си тръгна. Оттогава апартаментът изглеждаше гротескно празен.

Понякога, късно нощем, когато заравяше лице във възглавницата на леглото, което бяха споделяли толкова дълго, той все още успяваше да долови парфюма й, с лек аромат на гардения, нежен и възбуждаш, и си спомняше колко нощи бяха прекарали заедно — пет хиляди деветстотин и осемдесет, беше помощ ги пресметнал, а после дълго се взираше в тавана.

Все още често я сънуваше и след това се чувствуваше зле и леко позасрамен.

Имаше нещо в нея, някаква сила на духа, примесена с уязвимостта на дете, която Стоун долови още когато я срещна за пръв път, през последната година в колежа. Тя седеше в трапезарията на една дълга дървена маса, подпряла ръце на полирания неравен плот, и четеше книга. Край нея всички разговаряха и се смееха, а тя седеше сама и четеше, но не умислена и изолирана, както често седят самотниците сред тълпата. Тя сякаш се наслаждаваше на уединението си, беше се вглъбила в него. Беше прекрасна. Русата й коса беше чуплива и непокорна. Златистите къдрици бяха разделени на път по средата и се спускаха до раменете. Очите й имаха изключителен син цвят, малко раздалечени, а веждите й бяха плътни и добре оформени. Долната й челюст бе добре развита, леко издадена, особено в моментите, когато те поглеждаше недоверчиво, а то бе доста често. Когато се усмихваше, а то също бе често, край устата й се очертаваха дълбоки трапчинки. Ако постоеше на слънце, носът й се изпъстряше с лунички.