Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

До бюрото му като безформена купчина се излежаваше неговият лабрадор Пири. Чарли го беше намерил в кучкарника и го подари на баща си за рождения му лен преди две години. Пири сънливо вдигна глава и отбеляза присъствието на Чарли с леко помахваме на опашката.

— Наистина има душа — каза Алфред Стоун, — убеден съм в това. Погледни го в очите, Чарли.

Погледна го. Пири отвърна с любопитно вперен в него взор, махна още веднъж с опашка, издиша шумно въздух и пак се сгуши на килимчето.

— Добре ти се отразява — обърна се Чарли към баща си. — Но защо Пири, все пак? Не си ми казвал.

— Просто страшно обича да е на открито. Затова го нарекох на името на полярния изследовател Робърт Пири.

— Пири е чудесно име.

— Знаеш ли, че малко си понапълнял?

— Малко — Чарли инстинктивно попипа талията си. — Седя дълго пред компютъра, не се катеря достатъчно.

— Сигурно заради това. А и нали престана да пушиш. Ще пийнеш ли?

Алфред Стоун стана и отиде до малкия бар, който бе подредил върху един шкаф със стъклени вратички. Взе една двулитрова бутилка евтино уиски — питието на сериозния пияч — и се обърна питащо към Чарли.

— Не пия през деня, татко.

— Не се опитвай да ме поучаваш.

— Не се опитвам — отвърна Стоун, макар да съзнаваше, че прави точно това. — Ако пия през деня ми се замайва главата. — И допълни замислено: — А за да решавам проблемите на националната сигурност, ми е нужна ясна мисъл.

— Е, на мен пък не ми е нужна — промърмори Стоун-старши и си наля. — Божичко, от четиридесет години никой не ме е карал да се занимавам с това. Има ли нещо интересно напоследък?

Стоун знаеше, че баща му рядко се интересува от „Парнас“, защото уважаваше свръхсекретността, а дори и когато го правеше, не очакваше отговор. Затова използува един слух, който вървеше из цяла Москва и следователно не беше тайна.

— Като че ли един от членовете на Политбюро има проблеми със сърцето.

Алфред Стоун се върна зад бюрото си, седна и бавно се облегна.

— Те всичките имат проблеми със сърцето.

Чарли измърмори нещо в знак на съгласие, докато се отпускаше на кафявия кожен стол. Харесваше светлината в кабинета на баща си по това време на деня. Слънцето падаше косо и хвърляше топли отсенки върху полирания дървен под, върху старите персийски килими и кафявото кожено канапе, поиздраскано тук-таме. Там Алфред Стоун подремваше следобед.

А и вградените библиотеки, високи чак до тавана, боядисани в бяло. Рафтовете бяха пълни с книги по история, които показваха интересите на Алфред Стоун: „Рузвелт и Хопкинс“ на Шърууд. Чърчиловата история на англоговорещите народи, „Съвременник на сътворението“ от Ейчисън, мемоарите на Труман, „Тайният дневник на Харолд Л. Анке“, „Бенджамин Франклин“ от Карл Ван Дорън. „Въведение в морала“ на Уолтър Липман, „Бележити викторианци“ от Литън Стрейчи.

По стените бяха окачени редица снимки. В тъмни рамки бяха поставени снимки на Алфред Стоун като млад, грейнал от вълнение, заедно с Хари Труман (с автограф „С най-сърдечни поздрави“); снимка на Алфред и Маргарет Стоун с Уинтроп Леман, направена на някаква официална вечеря. От една снимка в сребърна рамка загадъчно се усмихваше Маргарет Стоун, фризурата й бе в стил „Мами Айзенхауер“.

— Какво? — недочу Алфред Стоун.

Чарли се усети, че е казал нещо на глас. Слънцето се бе изместило и светеше право в очите му.

— Нищо — притеснено отвърна той и се обърна. — Слушай, откога не си виждал Уинтроп?

— Уинтроп? О, от години. Знам, че дава някакъв прием след няколко дни по случай публикуването, на мемоарите му или нещо подобно. Поканен съм. А ти?

Стоун се сети как пъхна някъде поканата, защото реши, че няма да ходи, тъй като ще е в планините Адирондак.

— Да, всъщност и аз съм поканен. Ще ходиш ли?

— Вероятно ще е прекалено официално. Не ми се ходи особено, но ми се ще ти да отидеш.

— Навярно ще отида. Аз… — И пак се размърда; после дръпна стола, при което събра килима. — Всъщност искам нещо да питам Уинтроп.

— Аха. — Баща му още си седеше отпуснат на стола.

— Натъкнах се на нещо, което, струва ми се, е свързано със случилото се с теб. По време на маккартизма и прочие.

— Така ли? — Баща му несъзнателно прегърби рамене. Очите му трепнаха — старият тик, който се появяваше винаги, когато бе под напрежение.

— Знам, че не ти е приятно да се рови в тия неща. Разбирам. Но все пак, чувал ли си някога за „Завещанието на Ленин“?

Алфред Стоун задържа втренчения си поглед върху Чарли малко по-дълго, а лицето му се смрази напълно. С изключение на стария тик на лявото око, разбира се. В момента не можеше да го контролира изобщо.