Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

Бейлис имаше от какво да е доволен. Още не бе навършил четиридесет, а вече се бе сдобил със завидно положение в правителството. Беше избран от Комисията за национална сигурност, направо от престижния Съветски отдел на Агенцията за национална сигурност — група от хиляда анализатори, които имаха достъп до най-висшето разузнаване на Съветския съюз и по света. Беше хубав мъж, с твърда челюст и сияеше от самоувереност, която отблъскваше много хора (но затова пък привличаше много амбициозни, макар и не толкова умни дами във Вашингтон). През последните няколко години бе влязъл във връзка с няколко души, които притежаваха изключителна власт, като се започне от директора на ЦРУ и се стигне до директора на неговата Алма матер. Това бяха съюзниците му от Агенцията за национална сигурност, които, той бе убеден в това, щяха скоро да го избутат чак до върха.

Докато пиеха коктейлите, се случи нещо странно. Точно разговаряше с една известна вашингтонска дама, когато се сблъска с един човек, в когото разпозна Александър Маларек, първи секретар на съветското посолство. Той разговаряше с френския посланик.

Макар никога да не бяха се срещали, той знаеше кой е Маларек, а несъмнено и Маларек знаеше кой е той. Маларек не беше красавец, но имаше нещо в осанката му — плавните движения, скъпите американски костюми, което го правеше доста елегантен и прикриваше факта, че краката му са възкъси. Беше слаб и мургав. За разлика от зъбите на мнозина съветски дипломати, неговите бяха хубави. Очите му бяха кафяви и както бе отбелязал журналистът от светските новини на „Вашингтон пост“ , изглеждаха честни. Косата му бе побеляла преждевременно, всъщност бе станала сребриста. Разговорът с него вървеше гладко и приятно, беше добър компаньон и желан гост на вашингтонските приеми.

— Извинете усмихна се Маларек и смутено тръсна глава, — вие сте Роджър Бейлис, нали?

— Александър Маларек — отвърна също толкова развеселено Бейлис и добави кисело: — Радвам се, че се натъкнах на вас.

В следващите минута-две си разменяха обичайни, нищо незначещи фрази и тогава Маларек каза нещо, което развали настроението на Бейлис за остатъка от вечерта.

— Чух, че сте си купили нова кола — вметна руснакът.

Точно така. Неотдавна Бейлис бе вложил парите си в един нов сааб турбо, тъмносив на цвят. Но откъде пък ще знае Маларек? Разбра по-късно.

Тръгна си след час и половина, все още леко озадачен от странната среща с Александър Маларек, и измина пеша разстоянието до новия си сааб. Отключи и седна. Тогава я видя.

Между дясната седалка и вратата бе пъхната някаква картичка. Сякаш беше пусната от прозорчето.

Бейлис протегна ръка и я взе. Беше най-обикновена пощенска картичка от онези, които се продават по въртящите се стойки за туристите. Тази бе изпратена от Маями Бийч, Флорида, и изобщо не беше надписана, само имаше някакъв вашингтонски адрес.

Щом разпозна адреса, сърцето му силно заби. Беше настъпил часът. Най-накрая, след толкова много години. Бе настъпил часът.

Внимателно сложи картичката във вътрешния джоб на фрака си и тръпнещ от вълнение запали двигателя.

Ню Йорк

Вече цял час Стоун се взираше в зеления екран на компютъра си в своя офис в „Парнас“. Някой страничен човек, който не го познаваше и не бе наясно с естеството на работата му, би помислил, че е изпаднал в транс.

Седеше неподвижно. Беше облечен в удобния си стар костюм, който обикновено носеше на работа. Кабинетът му бе далеч по-скромен от този на Ансбах, мебелировката беше съвсем обикновена и библиотеките бяха натъпкани с най-използуваните справочници.

На екрана се беше появил списък на съветското Политбюро. До всяко име стоеше кратка справка за здравословното състояние. Нещо подсъзнателно го човъркаше. То бе свързано с пуснатия из Москва слух, че някой от лидерите е болен и е постъпил за лечение на някакво сърдечно заболяване в правителствената болница. От Управлението искаха добре обосновано заключение кой може да е той и то трябваше да се изготви от мозъчния тръст на „Парнас“.

Някой от членовете на Политбюро беше болен. Добре. Само че кой?

Стоун протегна дългите си крака, скръсти ръце и отметна глава назад. След миг се изправи и извика на монитора списъка на пътуванията, направени от членовете на Политбюро през последните три месеца. За няколко секунди екранът остана бял, после се появи сложна диаграма. Стоун я разглежда в продължение на няколко минути и после стана.