Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

Както винаги, когато беше напрегнат, Стоун крачеше от единия до другия край на стаята.

— На първо място, това са същите хора, които помогнаха на Горби да се изкачи на върха.

— Добре — съгласи се Ансбах, заразен от въодушевлението на Стоун. Както повечето от по-старите служители, той се забавляваше от факта, че най-прогресивният съветски лидер всъщност е бил подкрепен от една от най-репресивните служби в историята.

— Да. И така — Стоун се завъртя и насочи пръст към Ансбах, — ако Павличенко бе в добро здраве, навярно нямаше да има никакъв заговор.

— И това нас какво ни засяга? — попита Ансбах и поклати глава.

— Кога за последен път е имало преврат в Съветския съюз? Имам предвид след болшевишката революция?

— Никога — отвърна Ансбах и с усмивка се опита да изиграе ролята на прилежен ученик. — Изобщо не е имало.

— Е, не съвсем. През шестдесет и четвърта.

През 1964 Никита Хрушчов бе изместен от неосталинистката коалиция на хардлайнерите Леонид Брежнев, Алексей Косигин и Михаил Суслов.

— Това едва ли би могло да се нарече преврат в истинския смисъл на думата — възрази Ансбах. — Това си беше един чудесен, спретнат, ясен дворцов заговор.

— Добре. През 1964 има неудовлетворение от хаоса, който предизвиква Хрушчов.

— Също както Горбачов.

— Така че това навярно са консервативните хардлайнери.

— Възможно е. А може и да е някоя от многобройните националности, които сега открито мразят Москва — латвийци, естонци, литовци. Или пък хората, които са подплашени от начина, по който Горбачов оголва целия скапан Варшавски договор.

— Вероятно.

— Вероятно ли? — извика Сол, но бе прекъснат от звъненето на телефона. Вдигна го, заслуша се, после каза:

— Господи! Добре, благодаря.

Постави слушалката обратно на вилката и изгледа мрачно Стоун.

— Преди няколко минути в Москва е избухнала бомба.

— Бомба? Къде?

— В Кремъл, Чарли. Точно в проклетия Кремъл.

Ресторант „Найт енд Дей“ беше малък и на няколко стъпала под равнището на паважа. Намираше се на Източна 89 улица, бе обзаведен с мебели от тъмно дърво, масите бяха покрити с огнеупорни повърхности, а върху тях имаше метални поставки за салфетки и по едно шише кетчуп. Хората го откриха чак когато списание „Ню Йорк“ го нарече „най-доброто ретро ресторантче в града, едно непретенциозно местенце“ . Стоун, който от години обядваше тук, го оприличаваше по-скоро на изба. Точно затова му харесваше.

Обядваше с Лени Уекслър, негов колега от „Парнас“, който, се занимаваше с Япония, по-специално с японските разузнавателни служби. Уекслър беше дребен, с брада и носеше очила с метални рамки. Беше човек от 60-те години и често си взимаше еднодневни отпуски, за да отиде на концерт в памет на загиналите. Беше спокоен и замислен, несъмнено беше гениален, но имаше и една слабост — страшно си падаше по недодялани мръсни шегички. Една от тях точно приключваше.

— И за теб се оглеждам, да знаеш — заключи Уекслър и се изсмя високо. Стоун, който обикновено обичаше да слуша шегите на Уекслър, сега беше нещо разсеян и се засмя само от учтивост.

Уекслър се нахвърли на своя хамбургер със сирене, към който си беше поръчал и порция спагети със сирене. Бе обявил, докато си поръчваше, че внимавал да не качи холестерина. И допълни, че по три овесени кифлички сутрин му позволявали да яде каквото си иска през деня.

— Казах ли ти, че от шест месеца с Хелън се опитваме да си направим бебе? — попита го Уекслър.

— Трудна работа — отвърна Стоун и отхапа от хамбургера си.

— Да, а и те лишава от удоволствието.

— Мога да си представя. Хайде, постарай се и заради мен — каза Стоун и постави нахапания си хамбургер в чинията. Замисли се пак за Шарлот и Уекслър усети.

— О, извинявай. Е, без нея си по-добре. Както и да е, намерил съм ти момиче. Работи със сестра ми.

Стоун се поусмихна. Винаги бе харесвал Лени. В трудния период, след като Шарлот си отиде, той бе неотлъчно до него, истинска опора.

— По дяволите! Да не би още да се надяваш пак да се съберете? — попита го Уекслър тревожно.

— Като че ли. Бих искал.

— Да, да. — Уекслър преглътна голям залък спагети със сирене. — Е, приятелю, в морето има много риба. За момче като тебе, с такава външност и с пари — успя да изфъфли през спагетите той, — не си струва да се даваш лесно.

— Не се давам.

— Е, и какво ще кажеш за тая работа с бомбата в Кремъл?

— Още не съм сигурен.

Почти никога не говореха за работа, особено на обществени места.