Джон Вердон - Запали реката

— Нямам време да ги разглеждам точно сега. Може би само ножа и зъбите. Бърз поглед?

Гърни сви рамене.

— Няма проблем… — замисли се дали да не предложи на Трешър да го закара до къщата, но рискът ниското ауди да се удари в нещо по коловозите в пасището му се стори твърде голям. — Изчакай тук. Сега се връщам.

Когато Гърни се върна с ножа и тъмния буркан, в който се намираха зъбите, Трешър беше до колата си.

Докторът огледа внимателно, но набързо ножа, особено внимание обърна на гравирания в черната дръжка полумесец колкото нокът. Завърши огледа с кимване и доволно изсумтяване и върна ножа на Гърни. Пое буркана доста по-внимателно, почти с благоговение, първо го вдигна, за да проучи съдържанието през стъклото, след това свали капака и се вгледа в ситните зъби. Внимателно наклони съда и полека изсипа едно зъбче в шепата си. Наклони ръка насам-натам, за да го разгледа под различни ъгли. Накрая го върна в буркана и затегна капака.

— Ще имаш ли нещо против да го взема назаем за ден-два? Трябва ми микроскоп, за да удостоверя находката.

— Не си сигурен дали са детски зъби?

— О, определено са такива. В това няма съмнение.

— Какво тогава…

Трешър се поколеба, видимо смутен.

— Има повече от един начин да се озоват в този буркан. Докато не погледна по-отблизо, предпочитам да не гадая.

От хамбара до къщата водеха две пътеки. По-прекият път, който се използваше и от колите, минаваше през пасището. Обиколният криволичеше през гората под пасището, след това завиваше покрай задната стена на кокошарника и излизаше на настланото с плочи патио.

Гърни избра втория. Вглеждаше се в гората, долавяше звуците и уханията й — шумоленето и чуруликането, сладостта на въздуха, малките сини цветенца сред изобилния листак — и се опитваше да разсее смътното усещане за напрежение от коментара на Трешър на раздяла.

Докато се насочваше към къщата по алтернативния маршрут, по пътя от града се разнесе бръмчене на автомобилен двигател. Не след дълго детективът видя малка бяла кола да заобикаля хамбара. Тя забави ход и колебливо запълзя през пасището.

Спря на двайсетина метра от страничния вход, където беше паркирано субаруто на Гърни. От колата излезе жена и постоя до отворената врата няколко секунди. Гърни предположи, че е Ким Стийл и тръгна през пасището към нея. Канеше се да я извика, когато тя се качи в колата и се опита да обърне — опит, завършил с пропадането на едното задно колело в една от многобройните дупки от съсели.

Завари я ридаеща, стиснала здраво волана. Тъмната й къдрава коса беше безредно разбъркана. Лицето й — изпито.

Гърни примигна за момент, объркан от факта, че жената в колата е афроамериканка със смесена кръв, имаше по-различна представа, като се има предвид факта, че е била омъжена за бяло ченге от централната част на щата. Прокашля се с известно недоволство от тесногръдите си предположения — и не просто загатнатите предразсъдъци, скрити зад тях.

— Госпожо Стийл?

Очите й бяха зачервени и подпухнали като след часове плач.

— Госпожо Стийл?

Жената подсмръкна и втренчи поглед във волана.

— Проклета… глупава… кола.

— Ще я извадя от тази дупка с трактора. Заповядайте в къщата. Ще се погрижа за колата ви. Става ли?

Канеше се да повтори предложението, когато новодошлата внезапно отвори вратата и излезе от купето. Гърни забеляза, че ризата й е неправилно закопчана. При все, че денят беше топъл, Ким Стийл се загърна в широкото яке с маскировъчен десен.

Детективът я отведе до патиото и посочи един от столовете до малка метална масичка за кафе.

— Ще искате ли нещо за пиене? Вода или кафе?

Тя седна и поклати глава.

Гърни се настани в стола срещу нея. Забеляза отпечатаните на лицето й скръб, изтощение, нерешителност и тревога. Заговори меко:

— Трудно е да разбереш на кого можеш да се довериш, нали?

Тя примигна и го погледна по-съсредоточено.

— Вие сте пенсиониран полицай, нали?

— Бях детектив в отдел „Убийства“ в Ню Йорк. Излязох в пенсия след двайсет и пет години служба. Със съпругата ми сме тук, в Уолнът Кросинг, вече три години… — Гърни се поколеба. — Искате ли да ми кажете защо решихте да дойдете при мен?

— Не съм сигурна. В нищо не съм сигурна.

Той се усмихна.

— Това може и да е добър признак.

— Защо?

— Според мен съмнението е реалистичен подход към ситуации, в които залогът е голям.

Гърни се замисли за моментите, в които го обземаше двоумене, и как успяваше да реши какво да предприеме само след като поговори с Мадлин. Запита се дали и Ким Стийл се е радвала на същата връзка със съпруга си. Може би винаги беше разчитала на разговорите помежду им за разрешаване на съмненията си…