Джон Вердон - Запали реката

— Значи тенджерата под налягане ври?

— И още как. За нещастие на Бекерт, недоволството, което няма как да бъде изразено в случая с дилърите на наркотици, намери идеален изход в случая на Лакстън Джоунс. Разликата между него и Тъгъл е, че Джоунс не е бил сам. Имал е приятелка, станала свидетел на случката и твърдо решена да направи нещо по въпроса. Блейз Лавли Джаксън.

— Гледах я по „Вечерен сблъсък“ на РАМ. Много гневна дама ми се стори.

— Много е гневна. Но е и много умна. Така че на Бекерт му предстоят особено проблемни времена — и трябва да избягва зейналите под краката си дупки, ако иска да стигне там, накъде го се е запътил.

— Имаш предвид в кабинета на главния прокурор?

— И по-нагоре. Мизерникът като нищо се вижда дори в Белия дом някой ден.

Хардуик вероятно преувеличаваше амбициите на Бекерт. Но пък… кой знае? Комисарят определено подхождаше за ролята, и то повече от много от гнусните копелета, хвърлили око на най-горното стъпало на стълбата. Всъщност с това лице като на каменна статуя направо си просеше да го изсекат на Ръшмор [5] Планината Ръшмор (Mount Rushmore) — известно възвишение и национален паметник в САЩ, в чиито скали са издялани лицата на четирима американски президенти. — Б.р. .

— Междувременно — смени темата Гърни — имаме снайперист на свобода. Успя ли да научиш нещо за Стийл?

Хардуик сви рамене.

— Праволинеен. Правел е всичко по правилата. Умен. Завършил колеж. Следвал задочно право. Искаш ли да поровя по-дълбоко?

Гърни се замисли по-сериозно, но след малко поклати глава.

— Засега не.

Хардуик го изгледа с любопитство.

— Е, какво следва? Ще се запишеш ли за лова на снайперисти?

— Не мисля. Ако Клайн се притеснява от методите на Бекерт, това си е негов проблем, не мой.

— Значи ще обърнеш гръб?

— Изглежда ми като разумно решение.

Хардуик го озари със сурова широка усмивка:

— Имаш предвид, че не храниш апетити към мръсната купчина пране в тъмния килер? Мамка му, Гърни, имаш повече здрав разум, отколкото мислех!

Гърни прекара пътуването от „Абелардс“ до дома си в премисляне на онова, което му бе казал Хардуик по повод Бекерт, и в опити да си внуши, че отдръпването от случая е най-разумният курс на действие.

Чу звъна на стационарния телефон още докато излизаше от колата пред къщата. Затрудни се малко с отварянето на вратата на антрето — случваше се да заяжда в по-топло време — и докато стигне до телефона, хладен женски глас приключваше съобщението си и тъкмо оставяше номер за обратна връзка.

Детективът вдигна слушалката.

— Гърни на телефона.

— О… господин Гърни?

— Да?

— Обажда се Ким Стийл. Съпругата на Джон Стийл.

Той се намръщи и си представи телевизионния клип с ченгето, което пада по лице на тротоара.

— Ужасно съжалявам, госпожо Стийл. Моите съболезнования!

Последва продължително мълчание.

— Мога ли да съм полезен с нещо? — поинтересува се Гърни.

— Удобно ли е да дойда да поговорим? Не искам да го обсъждам по телефона… — последва още една пауза със — както му се стори — сподавено ридание. — Знам къде живеете. Мога да съм у нас до двайсет и пет минути. Удобно ли е?

Той се поколеба само за миг.

— Да, удобно е.

Затвори телефона и веднага се сети за поне три причини да откаже.

Реши засега да загърби въпросите около това защо съпругата на мъртвото ченге иска да се види с него и откъде изобщо знае за съществуването му и да използва оставащото до срещата време, за да провери в интернет за статии, които да му осигурят нещо повече от минималната информация, която вече знаеше за стрелбата.

Отиде до трапезарията, където беше оставил лаптопа си. Комбинацията от „Стийл“ и „Уайт Ривър“ извика в търсачката линкове за пресконференцията на Бекерт, медийни съобщения за инцидента и статии с мнения от всички краища на политическия спектър — всеки се стремеше да обясни истинските причини за насилието. Никъде не намери подробности за живота на Джон Стийл, като изключим факта, че е имал съпруга, сега вече вдовица.

Гърни реши да вкара имената „Джон Стийл“ и „Ким Стийл“ в различни социални медии. Първо пробва с фейсбук. Докато чакаше страницата да се зареди, вниманието му бе привлечено от движение на долното пасище, което се виждаше през прозореца. Изправи се точно навреме, за да види три белоопашати елена да се втурват през цепнатина в старата каменна стена, която отделяше пасището от гората. Гърни предположи, че нещо ги е уплашило, и погледна към хамбара и езерото. Точно там, в края на пътя за града, погледа му бе привлечен от друг вид движение — проблясък на светлина, може би отразен от кола или пикап. Каквото и да беше, големият храст форзиция в ъгъла на хамбара го скриваше.