Джон Вердон - Запали реката

Отново — както твърде често в миналото — го беше сполетяла приятна и напълно неочаквана последица в резултат на проста задача, която Мадлин го бе помолила да извърши. Беше твърде здраво стъпил в земите на логиката, за да приписва на тези моменти мистично значение. Но все пак не можеше да пренебрегне връзката между причина и следствие.

Когато вятърът се обърна и дъждът започна да плиска леко по перваза, Гърни затвори прозореца и слезе долу да си легне.

Спокойствието, за съжаление, не бе естествено за детектива. По време на няколкото часа неспокоен сън вътрешната химия на мозъка му се възстанови и доведе със себе си присъщото му леко притеснение и нелеките сънища, с които бе свикнал.

По някое време през малките часове той се събуди за кратко и откри, че дъждът е спрял, пълната луна се е появила зад изтъняващите облаци и койотите са започнали да вият. Отново заспа.

Следващият хоров вой, този път по-близо до дома, го пробуди отново — от сън, в който Триш Гелтър обикаляше около бял куб в ливада с нарциси. При всяка обиколка обявяваше: „Аз съм забавната“.

Следваше я окървавен мъж.

Гърни се опита да изтрие образа от мислите си и пак да заспи, но настоятелният вой и нуждата да отиде до банята го извадиха от леглото. Взе душ, избръсна се, сложи си джинсите и стара тениска с надпис „Нюйоркско полицейско управление“ и отиде в кухнята да приготви закуска.

Слънцето вече се издигаше над увенчания с борове източен хребет, когато Гърни приключи с яйцата, препечената филийка и двете си чаши кафе. Когато отвори плъзгащите се врати, за да нахлуе утринен въздух, чу кокошките да кудкудякат сутрешно от кокошарника до ябълковото дърво. Излезе на патиото и известно време гледа щиглеците и синигерите, навестяващи хранилките, поставени от Мадлин до градинката с аспержи. Плъзна поглед по долното пасище към хамбара, езерцето и мястото на разкопките.

Когато по случайност откри заровените основи, докато разчистваше големи камъни от пътеката над езерото, и разкри достатъчно от тях, за да добие представа за древността им, му хрумна да покани доктор Уолтър Трешър да хвърли един поглед. Освен че беше окръжен съдебен лекар, Трешър се славеше като страстен историк и колекционер на колониални артефакти. Доскоро Гърни се колебаеше дали да го включи в разкопките, но сега взе решение да го направи. Прозренията му за останките от старата къща щяха да са интересни, а можеше да се окаже полезно да има пряк достъп до съдебния лекар, ако реши да приеме поканата на Клайн и да участва в разследването в Уайт Ривър.

Влезе в къщата, взе си телефона и се върна на патиото. Прехвърли списъка с номерата си, намери този на Трешър и го набра. Обаждането се прехвърли на гласова поща. Записаното съобщение беше лаконично почти колкото на Хардуик. Вместо сърдито обаче, беше любезно. Приканваше обаждащия се просто да остави име и номер, но Гърни реши да включи и подробности.

— Доктор Трешър, обажда се Дейв Гърни. Срещнахме се, когато работехте по убийството на Мелъри. Някой спомена, че сте експерт по колониална история и археология на Централен Ню Йорк. Обаждам се, тъй като намерих в имота си находка, която вероятно датира от осемнайсети век. Има разнообразни артефакти: кожарски инструменти, нож с абаносова дръжка, брънки от метална верига. Плюс възможни човешки останки — детски зъби, ако не греша. Ако желаете да научите повече, можете да ме намерите по всяко време на мобилния… — Гърни продиктува номера си и приключи обаждането.

— Разговаряш ли с някого тук навън?

Той се обърна и видя Мадлин при плъзгащата врата. Беше облечена с панталон и сако, което го подсети, че днес е един от дните на доброволните й смени в психиатричната клиника.

— Говорех по телефона.

— Мислех, че е пристигнала Джери. Днес тя ще ме вземе… — Мадлин излезе на патиото и вдигна лице към косите слънчеви лъчи. — Мразя мисълта да се затварям в кабинет в такъв ден.

— Няма нужда да се затваряш никъде. Имаме достатъчно пари да…

Тя го прекъсна:

— Не исках да прозвучи така. Просто ми се ще в дни като този да приемаме пациентите на открито. И за тях ще е по-добре. Свеж въздух. Зелена трева. Синьо небе. Добро за душата… — тя наклони глава. — Май чувам Джери да се качва по хълма.

Няколко секунди по-късно по буренясалия път през долното пасище се изкатери жълт „Фолксваген Бийтъл“ и Мадлин добави:

— Ще пуснеш кокошките навън, нали?

— Ще стигна и до това.