Джон Вердон - Запали реката

— И в него призна шест убийства?

— Точно така.

— И това не те притеснява?

— Напротив, радва ме. Очевидно не и теб. Сигурно защото разбива на пух и прах идеята ти, че той е бил безпомощна жертва, натопена от някакъв гениален Макиавели?

Гърни пренебрегна сарказма.

— Притесняват ме две неща. Първо, какъвто и да е Бекерт, той не е глупав. А признаването на множество убийства без сделка на масата е глупаво. Кара ме да се чудя какво става. Второ, мислех си за онова, което на първо място ме привлече към случая — онова съобщение на телефона на Стийл. Почти сигурен съм, че не е било това, което изглежда.

Гласът на Клайн прозвуча рязко и гневно по телефона.

— Беше точно това, което изглежда — предупреждение да си пази гърба, оказало се извънредно добър съвет. Просто не го е получил навреме.

— Може това да е била целта.

— Това пък какво ще рече?

— Съобщението е изпратено на личния му телефон, след като е тръгнал на работа, където използва даденото му от управлението блекбери. Може би целта е била есемесът да не бъде прочетен преди смъртта му.

— А след нея ли? С каква цел?

— Да привлече внимание към управлението и в крайна сметка към Бекерт. Което, разбира се, би означавало, че изпращачът поначало е знаел, че Стийл ще умре. Така нареченото предупреждение може да е било първата внимателно положена улика в плана за елиминиране на Бекерт.

— Много хитро. Само за това те бива, нали, Гърни? Една дяволски хитра теория след друга! Твърде жалко, че тази е очевидна глупост. Може би не си ме чул добре. ИМАМЕ ПРИЗНАНИЕ! Трябва ли да продължа да го повтарям?

С надеждата, че ще успее да предаде притесненията си лице в лице, Гърни приключи разговора, измъкна се от скривалището си сред дърветата, в което започваше да се чувства малко глупаво, и се насочи към Клайн, чието притеснено изражение никак не го окуражаваше.

— Виж, Шеридън, разбирам положението ти… — поде Гърни, като се стараеше да говори максимално кротко. — Просто мисля, че…

Прекъсна го дълбокото ръмжене на отлично центрован дванайсетцилиндров двигател. Марв Гелтър пристигаше с класическото си червено ферари.

В мига, в който Клайн видя Гелтър, махна пренебрежително с ръка към Гърни и закрачи към ферарито. Когато милиардерът слезе от колата, двамата проведоха кратък намръщен разговор. Клайн сочеше многозначително към къщата. Гелтър обаче забеляза детектива и дойде при него, като остави прокурора зазяпан подире си.

Усмивката му беше сурова като стържещия тембър на гласа му.

— Времето лети, приятелю. Дължиш ми отговор. Надявам се да е правилният.

Гърни отвърна на настоятелния му тон с безразлично свиване на рамене.

— Боя се, че от мен ще излезе лош кандидат и още по-лош главен прокурор.

— Ха! Точно такова изказване ще доведе до избирането ти. Колебливият герой. Без претенции. Като скромен шибан астронавт. Какъв дар! А ти дори не знаеш, че го притежаваш. В това му е чарът.

Преди Гърни да успее да изрази по-твърд отказ, на поляната излезе медиен микробус, оборудван със сателитна антена, следван от голям шевролет, и двата брандирани с еднакви рекламни надписи в червено, бяло и синьо: „РАМ ТВ — на мястото, където се раждат новините“..

Клайн побърза да отиде при Стейси Килбрик още със слизането й.

— Време е за цирк! — възкликна Гелтър. Смигна на Гърни и отиде да се присъедини към прокурора и репортерката.

Започваше да се надига неспокоен ветрец. Гърни вдигна глава и видя полека от запад да се задават облаци. Потъмняващото небе придаваше студен визуален ефект на ситуацията, която все повече го притесняваше. Фактът, че явно никой не споделя лошите му предчувствия, ги влошаваше допълнително.

Случилото се през следващите петнайсетина минути се стори на Гърни по-скоро като хореография на медийно събитие, отколкото обезопасяване на място за полицейска операция.

Докато Клайн, Гелтър и Килбрик се съвещаваха, една от асистентките се погрижи за прическата на репортерката, а член на новинарския екип закрепи микрофон за яката на пуловера й. Друг от подвижното студио работеше с оператора на камерата за избор на място, където тя да застане така, че да се виждат къщата и множеството кошници с цветя на заден фон.

През това време кметът Шакър и шериф Клуц излязоха от кадилака и застанаха до него. Клуц люшкаше белия си бастун напред-назад като метроном. Шакър похапваше поничка. Капитан Белц се беше облегнал на отворената врата на колата си и пушеше цигара с мощни дръпвания.