Джеймс Паттерсон: Готвачът

— Детектив Руни, Бордът няма повече въпроси.

Ставам от стола с желанието да усетя триумф, но изпитвам единствено облекчение, че всичко е свършило.

Излизам от залата с около пет сантиметра по-висок, отколкото бях на влизане, а Тай скача на крака и вика: „Мамка ти, Руни, мъртъв си!“.

Опитвам се да игнорирам шумотевицата, която се разразява след напускането ми, включително как Босет се мъчи да успокои публиката и повишава глас. Игнорирам и опита на ухиления до ушите пристав да чукне юмрук в моя.

Вижте, загинал е човек. И от двете страни на барикадата се вихрят бурни чувства. Пресата пък си умира от удоволствие, защото по случайност обичам храната толкова, колкото и правосъдието. Разбирам всичко това. Наистина. Но нито един от тези фактори не оправдава начина, по който управлението се отнесе с мен. Което, мисля — надявам се, — че заявих достатъчно ясно на изслушването.

Убеден съм, че Бордът ще отсъди как употребата ми на сила е била оправдана. Само че, преди да оповестят окончателното си становище, след което ще ми върнат значката и пистолета, технически погледнато съм в принудителен отпуск.

Макар изслушването да е приключило, има още нещо, което трябва да свърша. За моя изненада, решението се появява, когато излизам от залата и оставям зад гърба си виковете, проклятията и обидите.

Докато прекосявам фоайето на сградата на път за асансьорите, разменям поздрави с множество офицери, детективи и административни служители. До един се опитват да се държат безгрижно, но виждам, че са малко стреснати от факта, че ме виждат. Всички знаят, че днес е било изслушването ми. Да гледаш как трият сол на главата на колега, никога не е лесно. Чувствам се като заразноболен, от когото всички странят, за да не се разболеят и те.

Качвам се с асансьора на четвъртия етаж, свивам наляво и се насочвам към отдел „Углавни престъпления“. Минавам покрай бюрото си, което обикновено е обсипано с дебели папки и купчини хартия, но днес е зловещо празно, и продължавам към ъгловия кабинет.

В главата ми нахлуват стотици спомени от отдела с вечната му навалица, спомени за дълги дни и още по-дълги нощи, безкрайни телефонни разговори и търсене на информация, разговори със скърбящи роднини и намусени заподозрени, спомени за работа, с която целя да служа и пазя града, който обичам, и неговите жители.

През отворената врата на ъгловия кабинет виждам началника на отдела Брайън Кънингам, който седи зад бюрото си и лае в телефонната слушалка. Този умен, решителен, шкембест, оплешивяващ полицай на средна възраст ми е шеф от шест години. Добър шеф, при това. Страстта му към разкриването на престъпления и опазването на града може да се мери с моята. В мига, в който Кънингам ме вижда, той затръшва слушалката с трясък и ме подканва да вляза.

— Кейлъб! — провиква се. — Влизай, влизай. Свърши ли вече изслушването? Как мина?

— Можеше и сам да видиш — отвръщам аз. — Щеше да е хубаво шефът ми да присъства и да ми дава кураж.

— Господи, само не започвай с това — казва Кънингам и лапва шепа таблетки против киселини, сякаш са бонбони. — Написах изявление. Говорих с Босет. Но не е редно да присъствам на изслушването на служител — просто не се прави така. Не е благоприлично. Можеше да навреди вместо да помогне.

Поклащам невярващо глава.

— А знаеш ли какво друго не е благоприлично? Да превърнеш изслушването в цирк. Да пуснеш един от най-добрите си детективи в месомелачката и да го превърнеш в изкупителна жертва само защото си е свършил работата. Този отдел се променя, шефе. Направо ми е трудно да го позная. И новият му вид не ми харесва.

— Знам, знам — отвръща изморено Кънингам. — И на мен не ми харесва. Но нямаме избор, такава е системата. Какво можем да направим?

Обмислям думите му за момент и усещам как в мен кипва нещо — нещо, което е къкрило седмици наред, от нощта на стрелбата насам. Изваждам детективския бадж от джоба си.

— Имам една идея — казвам.

Подхвърлям пластмасовия бадж с връвта към Кънингам, който едва успява да го хване.

— Какво значи това, по дяволите? — пита недоумяващо.

— Глокът и значката вече са при вас — отговарям. — Задръжте си ги.

Ченето на Кънингам увисва, а очите му се разширяват.

— Господи боже, Руни! Чакай малко… ти… Не може да го…

— Мога и го направих — заявявам аз с натежал глас. — Хубаво беше, шефе, но приключих с глупостите. Махам се.

Обръщам се и излизам, а очите ми се напълват с прах, взел се незнайно откъде.