Джеймс Паттерсон: Готвачът

— Да, сър — отвръщам. — Но, доколкото си спомням, точната формулировка от Раздел 458.3 гласи, че полицаят трябва да обмисли възможността за прекратяване на преследването. Дали ще го направи, или не, е въпрос на личен избор.

Босет се намръщва. И двамата знаем, че съм прав.

— Значи, макар да сте били съвсем сам, в пълен мрак, в непозната част на града…

Прекъсвам го.

— Всъщност, сър, бях част от отряд, който в продължение на седмица наблюдаваше заподозрения Грант из целия квартал „Сейнт Рок“. Можех да се ориентирам в района. А и през онази нощ имаше доста светлина от уличните лампи и от дворното осветление на околните къщи. Имаше и пълнолуние.

— Аз искам да задам един въпрос, детектив Руни — обажда се майор Дебора Кац, единствената жена в борда, дребна, с коса, опъната толкова силно назад и вързана на такъв стегнат кок, че изглежда гладка и лъскава като стъкло. — В доклада ви се казва, че сте гонили заподозрения с оръжие в ръка. Което също е против правилата на управлението. Смята се, че ако сте извадил оръжието си и го държите в готовност… е по-вероятно да го употребите.

Усмихвам се учтиво на майора.

— Това въпрос ли беше, госпожо?

Тя веднага ми връща удара.

— А имате ли отговор , детективе?

— Вярно е, че държах глока си в ръка — защото го бях извадил секунди по-рано. С колегите ми тъкмо бяхме тръгнали към заподозрения и съучастниците му, след като ги видяхме да продават наркотици в запуснат парцел близо до Туро Стрийт. Когато Грант побягна, избрах да не губя и секунда, за да прибера оръжието си. Знаех също и че може да се наложи да го използвам.

Очите на майор Кац видимо се разширяват.

— Значи признавате , че сте били склонен да използвате оръжието си?

Стисвам зъби. Търпението ми с това представление на добродетелността започва да се изчерпва.

— Признавам, че бях подготвен . Грант беше бияч от Франклин Авеню. Беше известно, че е въоръжен и опасен — което, макар да изглежда, че този факт се е загубил някъде по пътя, се оказа вярно.

Босет се включва.

— Да, като споменахте пистолета, за който се предполага, че е намерен на мястото…

Предполага се? Не може да бъде. Наистина ли ще намекне, че съм го подхвърлил?

— Няколко свидетели ни споделиха, че след стрелбата са ви видели да слагате оръжието в близост до заподозрения — продължава той. — Как ще отговорите?

Това вече минава всички граници. Направо е обидно. Още една мисъл за бъдещето ми започва да настоява за внимание.

— При цялото ми уважение, сър, това е абсурдно — отвръщам, като полагам усилия гласът ми да остане спокоен и равен. — Всички тези свидетели са членове на същата банда като заподозрения. И никой не е показал и една снимка или видеокадър в подкрепа на казаното.

Усещам как се нахъсвам, затова продължавам.

— Нека за момент да поговорим за самото оръжие. — Гласът ми се повишава. — По-рано бях научил от информатор, че според слуховете Грант носи пистолет със златно покритие, правено по поръчка. Информацията е записана в доклада ми два дни преди стрелбата. Именно такова оръжие намерих на мястото на престрелката: позлатен деветмилиметров „Хеклер и Кох“ с гравирани букви: Л-К-Г . Същия пистолет, който той насочи към мен, преди аз да изстрелям два куршума по него.

На ръба съм да изгубя самообладание и знам, че трябва да се успокоя, но не мога да се спра. Това не е изслушване. Това е церемония с човешко жертвоприношение, убийство на един добър полицай с цел да се потуши чуждият гняв.

— Нима бордът предполага, че четиресет и осем часа преди стрелбата някак съм проследил позлатения пистолет, гравиран с инициалите на Лари Грант, и съм го пъхнал в безжизнената му ръка, без нито един от свидетелите да ме снима или запише на видео… и то само за да оправдая стрелбата си по случаен дилър, когото не съм виждал никога преди?

Оставям въпроса да увисне във въздуха за миг. После завършвам.

— Искам всички да се замислите за това — казвам. — А после искам да помислите за досието ми през последните четиринайсет години. Да се замислите кой съм. Какво правя в свободното си време. И да се запитате дали, ако бях просто поредното ченге, целият този цирк изобщо щеше да се случва.

Краткият ми монолог ме оставя без дъх, но същевременно оставя Босет и останалите членове на борда временно онемели. После те започват да шепнат помежду си. След няколко секунди заместник-старши полицейския офицер се прокашля. Мисля, че долавям нотка на угризение в гласа му, когато изрича: