Джеймс Паттерсон: Готвачът

— Благодаря, Готвачо убиец — казва една от жените и завърта около пръста си шарения си мънистен гердан. После добавя със свенлив кикот — Определено изглежда… вкусн о.

Повечето ни клиенти идват заради великолепната храна. Какво да направя, ако някои искат и да пофлиртуват? Истината е, че какъвто съм изпотен, оплескан с манджа и вмирисан на олио, вниманието ми допада.

Преди да отвърна обаче, Марлийн отговаря вместо мен — с неприкрито извъртане на очите.

— О, миличка — казва тя с глас, пропит с житейски опит и сарказъм. — Не се подвеждай по деветдесетте килограма мъжественост на Кейлъб. Този мъж е като слънцето. Когато те огрява, е приятно топъл, но ако пробваш да се доближиш, ще те изпепели. Повярвай ми, знам.

Добрата стара Марлийн. Решението да отворим заедно ресторант на колела е едно от най-добрите, които някога съм вземал. Но женитбата ни? Хм, не съвсем.

Тъкмо се готвя да подхвърля на момичетата, че бившата ми жена доста прилича на лимон — наглед сладка, но по душа кисела, — когато нещо друго привлича вниманието ми.

Нещо, което ме смразява въпреки страшната жега в караваната.

В края на пресечката, на капака на черен форд „Експлорър“ с лъскави хромирани джанти са се облегнали четирима бели младежи, всичките на по двайсет и няколко. Подават си бутилка алкохол в хартиена торба. Шепнат си. Наблюдават колите. Наблюдават туристите, излезли на сутрешна разходка.

Но най-вече наблюдават мен.

Физиономиите им не са ми познати, за разлика от дрехите. Всеки носи нещо жълто. Кърпа за глава. Шапка. Суитшърт.

Цветът на бандата.

Момчетата са членове на „Войниците от Франклин Авеню“ — разрастваща се банда от квартал „Сейнт Рок“ на повече от десет километра оттук. Не съм очаквал да видя някого от тях толкова далеч от собствената им територия. Надявах се, че натоварената сутрешна смяна в караваната ще ме разсее, ще ми помогне да забравя за цялата тази гадост за няколко часа.

Трябваше да се досетя, че ще ме открият.

Особено днес.

— Ей, да не си заспал пак пред печката? — излайва Марлийн и ме връща в реалността. — Искам четири клатушковци, две ръски и три черпака!

Така минава остатъкът от сутринта. Опитвам се да се съсредоточа върху приготвянето на храната. Върху доставянето на удоволствие на клиентите. Върху широките усмивки, които отправям към хубавиците от опашката. Но всеки път, щом надникна през прозореца за сервиране, виждам, че момчетата от бандата не са помръднали. Гледат ме на кръв. Чакат да направя следващия си ход. Чакат ме да изляза и да се отдалеча от всички тези потенциални свидетели, наредени пред караваната.

— Тази беше последната — казва Марлийн много минути по-късно, докато последните двама доволни клиенти се отдалечават безгрижно и тротоарът пред караваната опустява. Тя избърсва ръце в престилката си. По нея има лекета в толкова много цветове, че прилича на абстрактна картина.

Аз вече съм развързал своята престилка и съм смъкнал потната черна тениска с логото на „Готвачът убиец“. Намокрям една чиста кърпа и си изтърквам гърдите, корема и ръцете в опит да избърша по-голямата част от потта. После протягам ръка към черния сак, хвърлен в ъгъла. Дърпам ципа и започвам да ровя из него. Марлийн изцъква раздразнено с език.

— Наистина ли няма да останеш и да ми помогнеш да приготвя продуктите за обедния наплив? Скатавка.

— Повярвай ми, Мар, сто пъти повече предпочитам да си остана тук и да се готвя на печката, вместо да ходя по живите въглени, които ме чакат — отвръщам и вадя дезодорант, с който се напръсквам щедро под мишниците. — Дори да се налага да ти търпя мрънкането.

Бившата ми жена се изкисква. В момента просто си разменяме шегички. Истината е, че наистина бих предпочел да правя каквото и да е, но не и това, което се налага да направя. И тя също го знае.

— Кейлъб — меко казва Марлийн и слага ръка на голите ми гърди. — Късмет.

— Благодаря — отвръщам. После изваждам от сака сгъната синя риза и пластмасов бадж, закачен на платнен шнур.

На баджа пише: РУНИ, КЕЙЛЪБ ДЖ. — ДЕТЕКТИВ — ПОЛИЦИЯ НЮ ОРЛИЪНС.

Имам и значка. Честна дума. И пистолет.

В момента обаче нито значката, нито пистолетът са в мен.

Дълга история.

Обличам ризата, пъхвам баджа в джоба си и поглеждам за последен път към бандитите на улицата.

За моя изненада, те са си тръгнали.

Би трябвало да изпитвам облекчение, но не е така.

Знам, че ще се върнат, когато и където те преценят.

И няма да се редят на опашка за прочутите ми ястия.