Джеймс Роллинс - Последната одисея

Грей последва Босард до стената, за да огледа резултата. Майорът срита тухлите и разшири отвора. Грей пъхна глава и ръка през дупката и освети другата страна. Залата беше голяма, изсечена във вулканичната скала, а на дъното й лъчът на фенера се отрази от черно огледало.

Вода.

Той въздъхна с облекчение.

Бързо събориха още тухли и се спуснаха по няколко стъпала в следващото помещение. В центъра му имаше квадратен басейн със страна десетина метра, пълен догоре с вода. Грей тръгна покрай него, като проверяваше дълбочината му. От едната страна попадна на засводен отвор на тунел — края на стар римски акведукт, свършващ на около метър под повърхността.

Останалите се събраха около него.

— Ще преплувам по дължината му, за да видя дали стига до езерото — каза Грей.

Сейчан пристъпи пред него. Вече беше свалила якето и блузата си и сега събу ботушите си.

— Аз плувам по-бързо — каза тя и сръчка с пръст корема му. — А и да не забравяме този проблем.

Грей понечи да възрази, но си даде сметка, че тя е права — може би не точно за корема му, но тя определено беше полуриба, ако не и направо русалка. Ако някой успееше да стигне до езерото, това беше тя.

— Твой е — каза той.

Тя си събу панталона и включи фенерчето си. Очите й проблеснаха на светлината.

Възбудата й накара и неговото сърце да се разтупти по-силно.

— Внима…

Тя скочи във водата, почти без да вдига пръски, и изчезна в тъмните дълбини.

Мак застана до Грей.

— Човече, ти си голям, ама много голям късметлия.

„Сякаш не го знам“.

07:27

Сейчан навлезе в тъмния тунел. Беше широк колкото раменете й, което забавяше работата й с краката, но пък близостта на стените й позволяваше да се отблъсква от тях.

Продължи навътре, като държеше фенера насочен напред.

Не знаеше какво е разстоянието до езерото и затова предпочете да запази енергията си, като се движеше бързо, но без усилия. Всяко движение с ръка и крак беше премерено така, че да бъде максимално икономично. Устните й бяха плътно затворени, гърдите — отпуснати.

От време на време пускаше по някое мехурче през носа си, като лъжеше тялото си да си въобразява, че скоро ще си поеме дъх, което намаляваше напрежението и укротяваше инстинкта на тялото да се разбунтува.

„Продължавай напред…“

Раздвижи леко крака и се отблъсна от стената със свободната си ръка.

Лъчът на фенера освети препятствие в тунела. Сейчан доплува до него. Голям камък блокираше акведукта. Проходът беше твърде тесен, за да се провре през него.

Сейчан мислено изруга, опипа камъка и откри, че е по-скоро плоча, заседнала накриво в тунела.

„Може би…“

Хвана горния край и опря крака в стените. Задърпа и забута, докато плочата най-сетне падна на дъното, отваряйки по-широк отвор отгоре. Сейчан пъхна през него главата и едната си ръка, след което напъха и тялото си. Пръстите на краката й задраскаха по камъка, докато се мъчеше да се провре.

И заседна.

Разбра го моментално. Грей може и да се радваше на размерите и тежестта на хормонално уголемените й гърди — както и Джак, между другото, — но сега те се оказаха проблем. Сейчан се опита да заплува назад, готова да се върне в цистерната и да признае поражението си.

Но от опита само се заклещи още повече.

„Не мога да се провра напред — нито да се върна“.

За момент я обзе паника. Белите й дробове се напрягаха, при това не само от натиска на стените. Пред очите й проблеснаха образи на Джак — как бълбука радостно във ваната, бори се със зърното на гърдата й, смуче малкия си палец. Дори в този момент започнаха да я измъчват съмнения. Част от нея все още се чудеше дали за Джак няма да е по-добре, ако я няма. А още по-дълбоко…

„Дали за мен няма да е по-добре, ако го няма?“

Стисна зъби, преди чувството за вина да е изсмукало силите и волята й. Не знаеше кое е вярното за Джак, но в едно нещо беше сигурна.

„Аз ще съм тази, която ще вземе това решение“.

Нямаше да позволи да умре тук и изборът да й бъде отнет. Затова издиша целия въздух от дробовете си. Животворните мехурчета въздух забълбукаха пред лицето и в косата й.

С изпразнени дробове успя да си спечели допълнително пространство, колкото да се освободи. Остана неподвижна за момент. Още имаше достатъчно кислород, за да се върне, но каква полза от това? Ако вземеше това решение, как то щеше да я доближи до Джак?

„Майната му“.

Изрита с крака и се провря през отвора.

Следвайки светлината, продължи по акведукта, като бързо мина през точката, от която нямаше връщане. Диафрагмата й се сви под дробовете, опитвайки се да я принуди да си поеме дъх. Полезрението й се стесни. Движенията й ставаха по-трескави.