Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Моя скъпа Дъще — топло рече Муса. — Аллах наистина гледа усмихнат към теб.

— Благодаря — промълви тя, смутена от похвалата.

— Книгите, които взе от доктор Каргил, се оказаха много ценни. Неимоверно ценни.

Той кимна към писалището, на което лежаха отворени старите томчета. От двете им страни бяха натрупани още книги, вероятно взети за проучване на откровенията, намерени в текстовете от кораба в Гренландия.

Муса докосна едната книга.

— Тук се съдържат предателските последни думи на четвъртия брат на Бану Муса. Въпреки че историята е непълна, успяхме да разберем много за съвсем кратко време и това ни дава надежда, че ще открием изгубената диря до Тартар.

Сърцето й се разтуптя силно. Беше се надявала на това, когато бе взела старите томчета и ги беше донесла тук.

„Най-сетне“.

Муса се изправи и я погледна.

— Ще се моля Аллах да продължи да те гледа усмихнат, макар че вече вярвам, че това ще се случи. Имам важна задача за теб.

— Каквото заповядаш.

— Ти и брат ти Кадир трябва да заминете да търсите изгубения път. Ще ви изпратя с група Синове и Дъщери, както и с двамата пленници. Използвай ги един срещу друг, за да си осигуриш сътрудничеството им и да ти помогнат да намериш следите. Освен това ще вземеш и Атласа на бурите, тъй като вярвам, че той ще се окаже ценен за откриването на истинския път до Тартар.

Тя се поклони още по-дълбоко от оказаната й чест.

— Няма да те разочаровам.

— Вярвам ти.

Тя се изправи. Приемаше похвалата, чувстваше я дори заслужена.

— Но накъде да заминем? Къде можем да намерим изгубената диря? Той й даде знак да застане до него, след което посочи отворения дневник на Хунайн ибн Муса. Пръстът му проследи един от редовете.

— Дневникът на пътуването прекъсва, но предателят е назовал последното пристанище, в което е спрял, преди да продължи към Тартар. Именно от него трябва да започнеш търсенето.

Нахир се наведе да прочете написаното.

Кръвта й се смрази, когато си преведе думите.

Ковачницата на Хефест

— Задачата, на която те пращам, не е лека. — Муса я изгледа твърдо, сякаш долавяше трепета й. — Защото трябва да стигнеш там, където дори ангелите се страхуват да стъпят.

23 юни, 20:49

Тиренскоморе

„Тия копелета определено знаят как да пътуват със стил“.

Ковалски гледаше през прозореца суперяхтата, която се ширеше пред него. Двамата с Елена бяха кацнали на борда й преди пет часа. Бяха долетели от брега на Турция до малък остров, от който хеликоптер ги откара до средата на Тиренско море за среща с лъскавия кораб.

„Истинска красавица“.

Сребристата яхта беше дълга повече от сто метра и газеше дълбоко, а суперструктурата й се издигаше на цели четири нива. В момента Ковалски беше затворен на най-горното ниво, в голям салон с панорамен изглед към носа и двете страни. Зад него Елена седеше зад отрупано с книги бюро и си записваше в жълт бележник. Вече беше изписала един и продължаваше с втори. Ковалски не я прекъсваше, нито пречеше на съсредоточаването й.

Всъщност разчиташе на него.

Самият той използва времето да изучи плаващия затвор, като го преценяваше с критичните очи на бивш моряк. Докато оковаваха краката му с вериги, беше слушал двигателите под палубата. „Приличат на два дизелови, може би хибриди, определено задвижващи водна турбина“. След като двамата с Елена се озоваха на борда, корабът беше поел на запад със скорост почти трийсет възела — наистина впечатляващо за яхта с подобни размери.

И това не беше единственото, което впечатляваше.

Яхтата нямаше само една, а цели две площадки за хеликоптери — една на носа и една точно над главата му. Освен това Ковалски беше преведен през нещо като гараж с редица черни джетове, чиито носове бяха обърнати към затворената врата към морето — и с нещо като четириместна подводница с две туби за изстрелване на малки торпеда.

Последното беше ясно напомняне. Макар външно корабът да приличаше на увеселителна яхта, вътре се действаше сериозно. Целият екипаж, вероятно няколко десетки души, носеше оръжия, които криеха, когато излизаха на палубата, но носеха открито вътре.