Джеймс Роллинс - Последната одисея

А лъчът на фенера продължаваше да намира пред нея само тъмнина.

Полезрението й се стесни до точка.

„Няма да успея“.

07:44

Грей крачеше напред-назад покрай черния басейн на цистерната. За стотен път си погледна часовника. По челото му беше избила пот, дишането му бе станало неравно.

— Няма я вече повече от десет минути — каза той, без да се обръща към никого. — Вече трябваше да се е върнала.

Мария се опита да го успокои.

— Може би е отишла да търси помощ.

Грей поклати глава. Вече се беше съблякъл по гащета — имаше нужда да прави нещо, да бъде активен, докато чака. Пристъпи към ръба на басейна.

— Дай й още една минута — каза Мария.

Мнението на отец Бейли беше по-мрачно.

— Не е добра идея да тръгвате след нея. Ако е загазила, вече е късно. Никой не може да задържи дъха си за десет минути. Само ще изложите на опасност и своя живот.

Грей сви ръка в юмрук, готов да фрасне свещеника. Вместо това думите му го накараха да пристъпи към басейна.

„Не мога да чакам повече“.

Докато се канеше да скочи, черната вода под него стана по-светла.

Грей се дръпна назад, когато сиянието се превърна в ярка светлина. От водата се появи глава, но лицето беше скрито от маска и мундщук на акваланг. Грей обаче я позна веднага.

— Сейчан…

Преди тя да успее да отговори, зад нея се появи втора, после и трета фигура. Непознатите също бяха с маски, неопренови костюми и акваланги.

За момент Грей се смути. Кои бяха тези хора? Как Сейчан беше успяла да извика помощ толкова бързо? И после разбра отговора. Погледна към Мария. Спомни си, че в езерото вече имаше екип, който издирваше тялото на Ковалски. Сейчан явно беше успяла да преплува през акведукта и беше стигнала до езерото, където бе извикала екипа на помощ.

Сейчан махна мундщука, вдигна маската на челото си и извика:

— Готови ли сте да се махнете от това място?

„И още как“.

През следващия половин час спасителният екип преведе всички през акведукта до брега на езерото Албано. Макар че трябваше да се радват, че са оцелели, никой не ликуваше.

Навсякъде около тях виеха сирени. Хеликоптери прелитаха в небето, докато слънцето се показваше над ръба на калдерата. Грей стоеше на брега на езерото, вдигнал сателитния телефон към ухото си. Загледа се към димящите развалини на папския дворец. Гъст черен пушек се издигаше към небето, а дълбоко в сърцевината на комплекса бушуваха пламъци. Ако се съдеше по онова, което виждаше, цяла секция от ръба на вулканичния кратер беше превърната в чакъл.

Едва чуваше гласа на Пейнтър по телефона.

— Самолетите са имали военно разрешение и позивни — обясняваше директорът. — Може да са били дори машини на италианските ВВС. Още не знаем. Според докладите пилотите са катапултирали и са оставили двата самолета да паднат в Средиземно море. Вече са изпратени екипи за издирването им.

Грей откъсна поглед от разрушенията и погледна към причината за тях. Монсеньор Роу и майор Босард, увити в одеяла, стояха на стража до покритото с брезент съкровище — картата на Да Винчи.

„Колко хора умряха заради това проклето нещо!“

Спомни си думите на монсеньора за лятното училище на територията на двореца. Новата обсерватория се намираше на километър и половина от него, но дали това беше достатъчно далече? Пръстите му се свиха около телефона. Щеше да се погрижи виновниците да си платят.

— Може и да не знаем кой е организирал атаката, но ако се съди по тактиката и екипировката им, по самолетите и подводницата в Арктика, не става дума за терористи единаци — рязко каза той.

Пейнтър споделяше мнението му.

— Които и да са, несъмнено имат сериозно финансиране. Може би се ползват с подкрепата на враждебна страна или страни. Кат също смята, че именно затова сякаш знаят всеки наш ход. Прекалено много разузнавателни служби работят по този случай. Не знаем откъде изтича информация, но докато не запушим пробива…

— Ще трябва да действаме на тъмно.

— По-скоро в непрогледен мрак.

Грей погледна малката група, скупчена на брега. Трябваше да се задействат, да се махнат час по-скоро от това място. Но после какво? Два въпроса бяха най-належащи.

Какво ще правим след това?

И по-важният…

Кой е врагът ни?

23 юни, 11:22

Провинция Чанаккале, Турция

„Най-сетне светът ще потъне в пламъци“.

С изпълнени с гордост гърди Нехир Саат се спускаше в дълбините на подземния град. Беше извикана от съседното село Кумкале, където в едно малко кафене беше станала свидетел на първите предвестници на Армагедон. Заедно с други Синове и Дъщери беше гледала по телевизията какофонията новини от Италия с картини, показващи горящия дворец и лежащи по улиците тела.