Джеймс Роллинс - Последната одисея

Но тя вече беше чула достатъчно.

„Неприятности в Гренландия…“

Страхуваше се от най-лошото и тревогата стягаше гърдите й. Именно тя беше предложила Елена да огледа останките на кораба.

„Ако е станало нещо с нея…“

Загледа в огледалото как Джо отново обува черните си джинси. Докато отиваше при останалите си дрехи, той почеса мократа вълна на гърдите си, която не можеше да скрие масивните му гръдни мускули и плочките на корема. Джо изсумтя, навлече сивото си яке с качулка и нахлупи шапката на „Янките“ върху наболите косми на бръснатата си глава.

Когато се обърна към нея, Мария се опита да разчете изсечените черти на лицето му, коравите устни под леко гърбавия му нос. Усети единствено нетърпение, същото като нейното собствено. Джо пристъпи към масата и се извиси със своите метър и деветдесет над нея. Мария го сръга с лакът да се дръпне назад, за да може да стигне до блузата си и да си осигури място за дишане. Джо изпълваше всяка стая, в която влизаше. И понякога това й идваше в повече.

— Добре ли си? — попита той.

Тя се опита да скрие изчервяването си, докато се закопчаваше.

— Просто се тревожа. Не мога да понасям това чакане.

— Всичко ще е наред с нея.

— Няма как да го знаеш — рязко отвърна тя.

Напъха крака в износените си туристически боти. Тревогата й преминаваше в гняв. Знаеше, че Джо просто се опитва да я успокои, да защити чувствата й, но тази негова черта започваше да я тормози.

Когато се бяха запознали преди две години, тя го беше намерила за вълнуващ и дори опасен. Определено се различаваше от мъжете, с които беше излизала преди него. Но пък, от друга страна, ухажорите й в академичните среди бяха ограничени до една по-интелектуална група — докато този звяр не нахълта в света й. Шумен, нахакан, пристрастен към най-зловонните пури. Никога не си беше представяла, че може да бъде привлечена от такъв мъж. Но той я караше да се смее — често и от сърце.

И вярно, чисто физическото в него беше направо опияняващо. Сексът с него направо я побъркваше.

Но дали това беше всичко?

По време на бурната им първа среща тя беше открила намеци за нещо по-дълбоко и скрито в него, особено в отношението му към младата горила Баако. У Джо имаше нежност, която надничаше през малките пукнатини на коравото му поведение, особено когато общуваше с Баако на езика на жестовете. Двамата бяха станали като баща и син. Но през последните месеци тези пукнатини сякаш се бяха затворили. Това беше една от причините тя да предложи на Джо да дойде с нея в Африка. Надяваше се, че срещата с Баако може да разчупи образувалата се черупка и скритата зад нея светлина да блесне отново.

Но надеждите й така и не се сбъднаха.

Това я караше да се пита дали двамата имат някакво бъдеще.

„И по-важно — дали изобщо искам такова бъдеще?“

Мария беше израснала с еднояйчната си близначка Лена. Макар да обичаше интимността на връзката, която можеше да съществува единствено между двама души, споделяли една и съща утроба и една и съща ДНК, тя се съпротивляваше на тази генетична зависимост. Жадуваше да бъде независима, самостоятелна, свободна от сянката на някой друг.

А после в живота й се появи Джо. Човек, който естествено хвърляше огромна сянка — при това не само физически. Напоследък беше станал прекалено покровителствен, почти обсебващ.

И освен това през последните седмици като че ли беше станал по-затворен и почти не говореше с нея, ако не се броеше сумтенето му. Може би вълнуващата тръпка от новата връзка беше отшумяла и тя беше започнала да му омръзва.

„Или той на мен?“

Преди да успее да продължи тази посока на мислене, сателитният телефон иззвъня силно.

Джо го грабна и отиде при нея. Наведе се, за да може и тя да чува разговора.

— Слушаме и двамата — каза той. — Какво се е случило там, по дяволите?

— Не искам да ви тревожа, но преди десет минути получихме съобщение за стрелба и може би за експлозия при ледника, където доктор Каргил е оглеждала археологическия обект.

Мария се напрегна. „Господи…“

— Цялото крайбрежие е обвито в гъста мъгла и нямаме визуално потвърждение. Възможно е да са просто ловци или някой да се опитва да подплаши бяла мечка. Все пак не искам никакви рискове. Най-близкото селище, Тасиилак, има малък полицейски участък, но те са заети със спасителна мисия дълбоко във вътрешността. Единственият полицай, останал в градчето, беше пратен да проучи положението.

— Какво се иска от нас?