Джеймс Роллинс - Последната одисея

Грей шепнеше от средната редица — говореше с командир Пулман, който вече беше вдигнал самолета си във въздуха и екипът му помагаше за търсенето с радара и проследяващото оборудване. Освен това Грей беше помолил директор Кроу да уреди над района да мине сателит с дълбочинен радар, който да се опита да открие скрити кухини, които биха могли да ги насочат към подземен град.

Когато той затвори, Сейчан зададе въпроса, който вълнуваше всички:

— Нещо?

Грей изсумтя.

— За съжаление прекалено много неща. Изглежда, че тези назъбени планини не са виждали зъболекар от хилядолетия. Върховете пред нас са целите в кухини. Под хребетите има безброй пещери и тунели.

— Значи се очертава да го правим по трудния начин — каза Джо, докато минаваха покрай едно голф игрище в покрайнините на града. — Пеша.

Преценката му не беше съвсем точна.

Пътят пред тях свършваше с малък крайречен яхтклуб. Тук зелената площ около Сус се разширяваше и достигаше дължината на две футболни игрища от отсрещната страна на реката. Г-образният док имаше двайсет скели, даващи подслон на скъпи яхти, очукани рибарски шхуни и няколко лодки под наем.

Джо спря на паркинга, всички слязоха и взеха екипировката си, прибрана в нови раници. С неизменния си оптимизъм Грей сутринта беше направил набег на железарии и магазини за спортни стоки и беше купил фенерчета и по-големи фенери. Дори успя да открие екипировка за пещерняци — въжета, каски, всякакви скоби и карабинери. Очевидно този спорт беше популярен тук покрай множеството пещерни системи. Същото се отнасяше и за плаването с кану по дълбоките клисури, които криеха чудесни малки оазиси с небесносини води и палми.

Джо извади от багажника най-важния им багаж и изпъшка, докато го мяташе на рамо. Брезентовият чувал беше пълен с муниции и пушка с къса цев, която Джо вече си беше заплюл.

В хотела Грей им беше раздал по един „Зиг Зауер“ Р320 в тънък найлонов кобур. Единствено отец Бейли се беше опитал да откаже оръжието, но Грей бе успял да го убеди да го вземе, като му каза, че ако не иска да стреля, за да убива, може да го направи, за да се защити.

Джо се изправи с товара си.

— Къде е водачът ни?

— Насам. — Грей ги поведе от паркинга към яхтклуба.

Лодката, която търсеха, беше вързана на последния кей и

представляваше деветметров алуминиев катер с добавена към него кабина. Изглеждаше доста употребявана и, ако се съдеше по излъсканите прегради и корпус, много обичана. Капитанът се оказа млада жена, може би нямаща двайсет, която се беше навела над кърмата и човъркаше вдигнатия външен двигател.

Когато групата стигна до кея, тя се изправи. Беше с покрит с петна гащеризон, стегнат в кръста с колан, и каубойска шапка. Гладката й кожа беше като светъл абанос, къдравата й коса бе като тъмна канела, а очите й — зашеметяващо сини. Изглеждаше като излязла от страниците на модно списание, но не беше някакъв порцеланов модел, трениращ в студио за пилатес.

Мъжете, дори отец Бейли, не пропуснаха да забележат външността й. Всички за момент млъкнаха поразени.

Мария взе нещата в свои ръце и излезе напред.

— Чарли Изем?

Жената запретна ръкавите на гащеризона си, разкривайки мускулести ръце, и се пресегна през парапета, за да стисне ръката й.

— Същата — отвърна с лек намек за френски акцент.

Мария предположи, че е потомка на местни бербери, може би с малко европейска кръв във вените.

— Ако се съди по израженията на спътниците ви, май сте очаквали да видите мъж, oui? — каза Чарли, намигна весело и им махна да се качват на борда. — Или може би някой по-стар, поп?

Останалите най-сетне затвориха ченета и се качиха на кърмата на катера.

— Нямаме никакви оплаквания — промърмори Джо под нос.

Мария го изгледа свирепо.

Сейчан се качи на борда и изгледа косо жената. Погледът й се задържа за момент върху пистолета на кръста й, след което тя кимна леко с одобрение.

— Дадоха ни чудесни препоръки за вас — каза Грей и също стисна ръката й. — Казват, че познавате Сус и притоците й по-добре от всеки ДРУГ.

— Семейството ми плава по тази река вече повече от век. А аз — от деветгодишна. Сус е темпераментна, изобретателна и пакостлива, но се спогаждаме с нея. Поне през повечето дни.

Чарли отиде да помогне на Мак с багажа му. Той вече беше махнал клупа, но си личеше, че рамото още го боли. Макар че не се беше намръщил от болка, жената сякаш усети неудобството му.

— Откога сте капитан на тази лодка? — попита отец Бейли.