Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— Ще стане прекалено късно, Джак — каза Дел Рио. — Скоро ще изнесат оксито кашонче по кашонче. След още някоя и друга седмица вътре ще намерим само празен микробус и тогава Ноча ще троши глави. И ще започне с твоята.

Джак каза на Дел Рио да действат и той затвори телефона. Круз запали колата и я закара до „Бойд“ — сляпата улица, успоредна на „Артемус“. Там паркира между камионите за доставка и товарните коли. От двете страни на улицата имаше складове от бетонни блокчета, които бяха нашарени с графити.

Дел Рио се обърна назад:

— Скоти, ти си. Време е за рокендрол.

Скоти отпи вода от бутилката си и отговори:

— Харесах си прозореца под стълбите.

— Не се бави.

Скоти извади чифт работни ръкавици, изключи лампата на покрива на колата и отвори задната врата.

Скоти беше облечен в черно от глава до пети и беше почти невидим, с изключение на сиянието, идващо от русата му коса. Дел Рио и Круз го наблюдаваха как стигна до края на улицата и пресече. После се изгуби от поглед.

Тридесет секунди по-късно изпищя аларма, а още няколко секунди след това задната врата се отвори.

Скоти влезе и попита:

— Засякохте ли ми времето?

— Беше бърз, човече — засмя се Круз. — Като в онези филми, в които спират времето и някакъв тип тича между всичките онези замръзнали хора, сещаш ли се?

— Да видим сега колко бързо ще се отзове полицията — каза Дел Рио.

След четири минути се чуха първите сирени, полицейските коли дойдоха от юг по „Андерсън“ и спряха там, където не ги виждаха. По звука на пращящите полицейски радиа Дел Рио предположи, че са пред входа на товарните рампи.

Тримата детективи се смъкнаха ниско на седалките, а Дел Рио се уверяваше сам, че още не е извършено никакво престъпление. Скоти единствено беше хлопал по прозореца, докато не се включи алармата. Изчакаха да дойдат още коли, но освен двата крайслера други не се появиха.

След като полицаите си тръгнаха, Дел Рио и екипът му повториха същото: задействаха алармата, после изчакаха полицаите да дойдат и отново да си тръгнат.

А след това още веднъж.

Джъстийн се събуди от някаква врява. Роки беше подивял и лаеше, а ноктите му трополяха по пода, докато се плъзгаше по паркета, търчейки към входната врата.

Погледна часовника. Беше малко преди седем.

Какво ставаше, по дяволите?

В промеждутъците на излайванията на Роки тя чу настоятелния звънец на вратата.

Наметна халат над копринената си пижама и отиде до вестибюла, като си мислеше, че това трябва да е Джак. Кой друг би посмял? Надникна през шпионката и после отвори вратата на Лари Шустър, мениджърът на Дани.

Дрехите му бяха измачкани, брадата му неравна и набола… на кратко, изглеждаше така, сякаш е спал в колата си.

— Извинявам се за часа, доктор Смит, но трябва да говоря с вас.

— Наричай ме Джъстийн. Да не би нещо да се е случило с Дани?

— Не, той още е в лазарета. Цяла нощ обикалях с колата. И накрая взех решение.

— Нека ти предложа нещо, Лари. В девет часа ще бъда в офиса си. Защо не дойдеш да се видим там?

— Ще ти отнема само няколко минути. Моля те. Важно е. Не мога да рискувам някой да ме види и да реши, че съм ти казал онова, което знам.

— Какво ще стане, повече няма да можеш да си поръчаш обяд в този град ли?

— Точно — усмихна се Шустър.

Джъстийн го покани да влезе. Заведе го в кухнята, помоли го да направи кафе и да седне на плота да я изчака. Тя отиде в спалнята и се върна след няколко минути, преоблечена за работа. Джъстийн извади кутия с мляко от хладилника и наля кафе в две чаши.

— Искаш ли захар?

— Да, ако обичаш.

Джъстийн постави захарницата до млякото. После нахрани котката и кучето и подкани Шустър да говори.

— Имаше и други момичета.

— Какви други момичета?

— Други, освен Кейти Блекуел — през последната година три други момичета заплашиха да съдят Дани за нежелан… ъъ… сексуален контакт.

— Мамка му. Трябваше да ми го кажеш, преди да поема случая, Лари. Това нещо може да анулира договора, не че вече нямахме достатъчно основания да пожелаем на вас и Дани късмет и да си продължите по пътя без нас.

— Моля те, не го прави.

— Знаеш ли, че преди бях психотерапевт в болница за психично болни?

— Да. В онова място в Санта Моника. „Кръстопътища“.

— Именно. Така че знам едно-друго за психическите разстройства. Само че начинът, по който Дани продължава да ме разиграва, ме кара да си мисля, че връзката му с реалността е нарушена. Той си вярва на измислиците.