Ю Несбё - Нож

— Сигдал. Ние към същата вила ли пътуваме?

— Да, предполагам. Според аутопсията смъртта настъпила вследствие от удавяне. Следователите заключили, че е възможно да е паднала в реката при нелеп инцидент, но по-вероятно е да се е самоубила.

— Защо?

— Очевидец мярнал Бианка, само по лятна рокля, да тича боса по заснежена пътека между вилата и реката — говорим за около петстотин метра. Когато я намерили, била гола. Психиатърът й потвърждава, че от време на време говорела за самоубийство. Между другото, намерих телефона му и му оставих съобщение на гласовата поща.

— Добре.

— Все още ли сте в Егедал?

— Най-вероятно да.

Бьорн пак включи радиото. Монотонен глас съобщаваше числа и после ги повтаряше цифра по цифра. Смесваше се с равномерния шум от шиповете на гумите по асфалта. Гората и мракът сякаш непрекъснато се сгъстяваха, а склоновете ставаха все по-стръмни.

Руар Бор опря пушката на най-ниския дебел клон и погледна през телескопичния мерник. Видя как червената точица заигра върху дървената стена, преди да намери прозореца. Вътре не светеше, но мъжът пътуваше. Мъжът, който трябваше да бъде спрян, преди да опропасти всичко, щеше да дойде — Руар просто го знаеше. Беше само въпрос на време. А на Руар Бор му остана единствено време.

— Нагоре по склона и ще пристигнем — обясни Хари, докато гледаше екрана на телефона си, където червен символ с форма на капка указваше местоположението с координати, дадени му от Кая.

Бьорн беше отбил в банкета, бе изгасил фаровете и изключил двигателя. Хари се наведе напред и надникна през предното стъкло, напръскано от лек дъждец. По тъмния склон не се виждаше нито една светлинка.

— Изглежда доста слабо населено.

— Ще занесем подарък на обитателите. — Бьорн извади джобен фенер и служебния си пистолет от жабката.

— Ти по-добре изчакай в колата.

— И ще ме оставиш тук сам — мен, дето умирам от страх от тъмното?

— Нали чу какво ти казах за лазерния мерник? — Хари посочи с пръст челото си. — Още съм дамгосан след случката в Сместа. Това си е мой личен проект, а ти си в отпуск по бащинство.

— Нали се сещаш как в екшън-филмите мацката започва да опява на героя да я вземе, когато предстои нещо опасно?

— Да…

— Обикновено превъртам напред, защото предварително знам кой ще се наложи. Е, отиваме ли?

— Сигурен ли си, че това е вилата? — попита Бьорн.

— Според джипиеса е това. — Хари покри телефона с палтото си. Отчасти, за да предпази апарата от дъжда, който замени снега, отчасти защото се опасяваше светлината да не ги издаде, ако Бор дебне от вилата. Защото, ако Бор беше във вилата, мракът подсказваше, че прави точно това: дебне ги. Хари присви очи. Намериха що-годе чиста пътека, а кафявите следи по заснежените участъци издаваха, че оттук съвсем наскоро е минал някой. Стигнаха за не повече от петнайсет минути. Снегът отразяваше светлината, но мракът си оставаше гъст и не позволяваше да се определи в какъв цвят е боядисана постройката. В червено, предположи Хари. Ромонът на дъжда услужливо заглушаваше шума от стъпките им, но същевременно им пречеше да чуят евентуални звуци от вилата.

— Ще вляза. Ти чакай тук — поръча Хари.

— Ще ми трябват по-подробни инструкции. Твърде дълго време съм бил криминален експерт.

— Ако видиш друг, а не аз, да стреля — стреляй — отвърна Хари, надигна се изпод капещите, ниско увиснали клони и тръгна към вилата.

Съществуват правила как се щурмува сграда, когато се очаква обитателят да окаже въоръжена съпротива. Хари беше запознат с част от тях. Руар Бор — навярно с всички. Затова нямаше какво толкова да умува. Отиде до вратата и дръпна дръжката. Заключено. Застана отстрани и почука два пъти.

— Полиция!

Облегна се на стената и наостри уши. Чуваше единствено несекващото шумолене на дъжда. Наблизо се прекърши клонка. Той се взря в мрака, ала тъмнината наподобяваше непроницаема черна стена. Преброи до пет, замахна и удари по прозореца до вратата. Иззвънтя счупено стъкло. Хари провря ръка през отвора и откачи райберите. Дървенията се бе раздула от влагата и заяждаше, та се наложи да се хване за рамката и да напъне здраво, за да отвори прозореца. Покатери се и се вмъкна във вилата. Вдъхна специфичната миризма на свежо брезово дърво и пепел. Включи джобния фенер и го отдалечи от тялото си — в случай че някой реши да се прицели във фенера. Плъзна светлия конус из помещението. Лъчът близна ключ за осветление на стената. Хари го натисна. Лампата на тавана светна. Хари бързо прилепи гръб към стената между прозорците. Погледът му обходи помещението отляво надясно — в съответствие с учебникарските изисквания за оглед на местопрестъпление. Намираше се в дневна. Оттам — вратата стоеше отворена — се влизаше в спалня с две двуетажни легла. Тоалетна не се виждаше. В единия край на дневната бе разположен кухненски плот с мивка и радио. Камина. Чамови мебели — стандарт в обзавеждането на норвежките хижи, — розов сандък, картечница и автомат, опрени на стената. Върху маса, застлана с ръчно плетена фина покривка, имаше свещник, спортно списание, пистолет „High Standard HD 22” със заглушител, два лъскави ловджийски ножа и игра със зарове. Разпечатани на принтер снимки бяха закачени по всички стени. Хари видя образа на Ракел до камината и спря да диша. На снимката Ракел стоеше зад прозорец с решетки — тоест, в кухнята в Холменколен. Съдейки по изображението, Хари прецени, че фотографът е стоял точно пред фотокапана.