Ю Несбё - Нож

— Щом тя не смята, че разполагаме с достатъчно причини да го подозираме, защо ти смяташ така?

Хари закопча палтото си и извади телефона.

— Защото моята интуиция е заловила повече убийци, отколкото чиято и да било друга в тази страна.

Докато набираше Бьорн, Хари усети изумения поглед на Кая върху себе си.

— Ще те закарам — отсече Бьорн след кратък размисъл.

— Благодаря.

— Що се отнася до SD картата…

— Да?

— От твое име изпратих плика на Фройнд, външния експерт по триизмерни технологии. Не съм говорил с него. Пуснах ти координатите му по имейла, за да му се обадиш лично.

— Мхм. Ясно. Не искаш името ти да бъде замесвано в тази история.

— Само тази професия имам, Хари.

— Както казах: разбирам.

— Ако ме изритат точно сега, с малко дете и…

— Недей, Бьорн, не ти трябва да се извиняваш, а аз — задето те въвличам в тази гадост.

Мълчание. Въпреки успокоителните си думи Хари сякаш усещаше как през слушалката се процежда миризма на гузна съвест.

— Ще дойда да те взема — обеща Бьорн.

Зад гърба на криминален инспектор Фелах работеше вентилатор, но въпреки това ризата лепнеше по гърба му. Той ненавиждаше жегата, ненавиждаше Кабул, ненавиждаше чужденците, мразеше кабинета си, осигурен срещу бомбени атаки. Но най-много от всичко мразеше лъжите, които му се налагаше да слуша всеки божи ден. Ето сега, например, му ги сервираше някакъв жалък неграмотен хазар, осъден на смърт заради отглеждане на опиумен мак.

— Доведоха те при мен, защото по време на разпита си заявил, че можеш да ни дадеш името на убиец — каза Фелах. — Чужденец.

— Само ако ме помилвате — отвърна мъжът.

Фелах гледаше свития хазар, стиснал в ръце протрита шапка. Не беше пакол, но поне, докато беше на главата му, покриваше мръсната му коса. Този безпросветен шиит си въобразяваше, че ако, вместо да получи смъртна присъда, го изпратят да лежи в затвора, ще му окажат голяма милост. О, зад решетките го очакваше бавна и мъчителна агония. На негово място Фелах без никакво колебание би избрал да го обесят и да се свърши.

Фелах си избърса челото с носна кърпа.

— Зависи какво ще ми кажеш. Хайде, говори.

— Той уби… — Гласът на хазара трепереше. — Мислеше, че никой не го е видял, но аз го видях. С моите си очи го видях, кълна се, Аллах ми е свидетел.

— Чуждестранен военен, така ли каза?

— Да, господине. Но не в бой. Беше си убийство. Чисто убийство.

— Ясно. И кой беше този чуждестранен военен?

— Главнокомандващият на норвежците. Познах го. Беше идвал в селото ни. Разправяше, че били дошли, за да ни помогнат, за да живеем в демокрация, да имаме работа… редовните глупости.

Фелах усети как го обзема така дългоочакваното добро настроение.

— За майор Юнасен ли говориш?

— Не, другояче се казваше. Подполковник Бо.

— Да не искаш да кажеш Бор?

— Да, да, господине. Бор.

— Видял си го да убива афганистанец?

— Не, не.

— А какво?

Фелах слушаше и усещаше как доброто му настроение и любопитството му се изпаряват. Първо, подполковник Руар Бор си беше заминал за Норвегия и шансовете да го екстрадират бяха минимални. Второ, командир извън играта вече не е особено ценна шахматна фигура в политическите игри в Кабул, игри, които Фелах мразеше повече от всички изброени дотук неща, взети заедно. Трето, личността на жертвата не оправдаваше впрягането на ресурса, необходим, за да бъдат проверени твърденията на един мошеник. Имаше и четвърто. Думите на мъжа бяха лъжа. Пълна измишльотина. Просто гледаше да отърве кожата. И колкото по-подробно човекът пред него описваше убийството — а Фелах установи, че разказът му съответства на малкото, известно му до момента — толкова повече укрепваше убеждението на инспектора, че мъжът сам е извършил убийството. Шантаво хрумване, Фелах нямаше никакво намерение да изразходва енергия и време за проверка на тази версия. Отглеждане на опиум или убийство, — не е ли все едно? Никой не е успял да обеси един човек повече от веднъж.

— Наистина ли не може да върви по-бързо? — попита Хари, докато се взираше в мрака през валящия мокър сняг и енергично движещите се чистачки.

— Може, но не ми се иска да излетя от пътя при толкова много незаменим умствен капацитет в колата. — Както обикновено Бьорн си беше отпуснал седалката назад и по-скоро лежеше, отколкото седеше зад волана. — Още повече че става въпрос за кола със стар модел предпазни колани и без въздушни възглавници.