Ю Несбё - Нож

— Днес по график не е на работа.

— Къде е? Кога ще се върне?

— Нямам информация. Искате ли да ви дам номера на мобилния му телефон?

Хари го записа и го въведе в приложението на справочния телефон 1881. Натисна бутона за търсене. Изписа се адрес между Сместа и Хюсебю и номер на стационарен телефон. Хари погледна часовника. Един и половина. Набра номера.

— Да, моля — вдигна женски глас след третия сигнал „свободно”.

— Прощавайте, грешка. — Хари затвори и тръгна към трамвайната спирка в горната част на Биркелюнен.

Почеса се по ръката над лакътя. Не, друго не му даваше мира. Чак докато се возеше в трамвая към Сместа, установи, че онова, което го гложди, е в главата му и е предизвикано от навярно добронамерения и далновиден жест на Рингдал. Хари предпочете да продължи да бъде нежелан гост в бара, отколкото да приеме великодушното благодеяние. В раздразнението си обаче май беше подценил джудото.

Вратата на жълтата къща отвори жена, излъчваща бодра жизненост — запазена марка на жени между трийсет и петдесет години от богаташки семейства в западните квартали. Дали се стремяха да олицетворяват определен идеал, или действително имаха такова ниво на енергия, трудно можеше да се прецени, но Хари подозираше, че в гръмкото командорене на две деца, куче и съпруг, за предпочитане на обществено място, има нещо демонстративно, един вид парадиране с материално благополучие.

— Пиа Бор?

— С какво мога да ви помогна?

Тя не потвърди и използва леко враждебната официална форма на обръщение, но я изрече със спокойна усмивка. Беше дребна, без грим. Бръчките издаваха, че е над четирийсет и пет, но имаше слабата фигура на тийнейджърка. Редовни тренировки във фитнеса и много разходки сред природата, предположи Хари.

— Идвам от полицията — показа й служебната си карта.

— Вие сте Хари Хуле — установи тя, без изобщо да погледне документа. — Видях снимката ви във вестника. Съпруг сте на Ракел Фауке. Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Искате, предполагам да говорите с Руар? Не е вкъщи.

— Кога…

— Най-вероятно довечера. Дайте ми номера си и ще го помоля да се свърже с вас.

Дори да бе усетила колко комично-дръзко прозвуча репликата й, тя не го показа.

— Мхм. А може ли да поговоря с вас, госпожо Бор?

— С мен ли? За какво?

— Няма да ви отнема много време. Интересуват ме две-три неща. — Погледът на Хари пробяга по поставката за обувки зад гърба й. — Може ли да вляза?

Забеляза колебанието й. И на най-долния рафт на поставката откри каквото търсеше: чифт черни съветски войнишки ботуши.

— В момента не е удобно, малко съм… заета.

— Мога да почакам.

Пиа Бор се усмихна нервно. Макар и не първа красавица, беше лъчезарна и симпатична. Такива жени Йойстайн наричаше „тойоти”: като тийнейджъри момчетата не си падат по тях, но по-нататък разбират, че именно те са най-надеждни.

Пиа Бор си погледна часовника.

— Ще отскоча до аптеката да взема нещо. Искате ли да ме придружите? Ще поговорим по пътя.

Грабна яке от закачалката, излезе на стълбите и затвори вратата зад себе си. Хари беше обърнал внимание, че бравата е същия модел като в Холменколен — не се заключва автоматично при хлопването на вратата. Пиа Бор обаче не извади ключ да заключи. Навярно не се опасяваше от крадци, защото кварталът беше безопасен.

Подминаха гаража, излязоха на улицата и тръгнаха надолу по улицата между къщите. Първите автомобили „Тесла” вече се връщаха от краткия работен ден.

Хари пъхна цигара в ъгълчето на устата си, без да я пали.

— Сънотворни таблетки ли ще купувате от аптеката?

— Моля?

Хари сви рамене.

— Казали сте на следователя, че вечерта и през нощта срещу 11 март съпругът ви си е бил у дома. За да сте напълно сигурен в това, явно не сте спали.

— Аз… ъъъ… Да, отивам за сънотворни.

— Мхм. След като се разделихме с Ракел, и аз вземах лекарства против безсъние. То направо те съсипва. Какво ви изписаха?

— Ъъъ… имован и сомадрил.

Пиа ускори ход.

Хари увеличи дължината на крачките си, докато щракаше със запалката под цигарата, без да успее да я запали.

— И на мен ми изписаха същото. Вземах ги два месеца. А вие?

— Горе-долу толкова.

Хари прибра запалката в джоба си.

— Защо ме лъжете, Пиа?

— Моля?

— Имован и сомадрил са много тежки лекарства. Ако човек ги взема в продължение на два месеца, ще се пристрасти. А когато е пристрастен, започва да ги пие всяка нощ. Защото действат. И то така, че ако ги бяхте изпили в нощта срещу единайсети март, щяхте да изпаднете кажи-речи в кома и нямаше да знаете дали съпругът ви си е бил вкъщи. Но така или иначе, не ми приличате на човек, зависим от седативи. Имате прекалено пъргава походка и прекален пъргав ум.