Ю Несбё - Нож

— И все пак не си останал само с една мисия в Афганистан. Изкарал си… — Мадсен погледна записките си. — … три? Едногодишни ли бяха?

— Едната — да, другите две — по шест месеца.

— Ти и семейството ти, разбира се, сте били запознати с какви рискове е свързано едно заминаване за страна, раздирана от война. Рискове както за психичното ти здраве, така и що се отнася до взаимоотношенията с близките ти.

— Да, предупредиха ме, че Афганистан ще ми донесе единствено разбити нерви, развод и повишение в полковник непосредствено преди да достигна пенсионна възраст — ако, разбира се, успея да скрия, че съм се пропил.

— Но…

— Курсът ми беше предначертан. В мен вложиха много. Командно-щабният факултет към Военната академия. Когато създадеш у един човек усещането, че е избран, жертвоготовността му става безгранична. Да те изпратят на Луната в тенекиена кутия през шейсетте на практика е било самоубийствена мисия и всички са го знаели. От НАСА предложили само на най-добрите пилоти да се запишат доброволно в космическата програма, тоест на онези с блестящи перспективи във времена, когато да си пилот — дори в гражданската авиация — било престижно колкото да си кинозвезда или футболист. Не предложили на безстрашни, авантюристично настроени млади пилоти, а на по-опитни и улегнали. На хора, наясно какво е риск, но не го търсят. На семейни — вече бащи, някои с по две деца. Накратко: на пилоти, които имат много какво да губят. Според теб колко от тях са отказали предложението да се самоубият публично?

— Затова ли замина?

Бор сви рамене.

— Причините бяха смесица от лични амбиции и идеализъм. Но вече съм забравил съотношението между двете.

— Какво си спомняш най-ясно от прибирането си у дома?

Бор се усмихна горчиво.

— Как се налагаше съпругата ми непрекъснато да ме превъзпитава. На молбата й да купя мляко от магазина редовно отговарях „слушам”. Бях отвикнал да се обличам нормално. Когато години наред не си носил друго освен казармена униформа, цивилният костюм ти се струва страшно… тесен. Напомняше ми и че при приятелски събирания от мен се очаква да се ръкувам и с жените — дори да са забулени.

— Да поговорим ли за отнемането на човешки живот?

Бор си подръпна вратовръзката и погледна часовника. Пое си въздух бавно и дълбоко.

— Налага ли се?

— Имаме още време.

За миг Бор затвори очи.

— Убиването на хора е сложно нещо. И същевременно много просто. При подбора на бойци за елитно звено като Норвежкия антитерористичен отряд от кандидатите се иска не само да отговарят на определени критерии за физическа и психична годност. Трябва да са способни и да убиват. Сигурно си гледал филми и телевизионни предавания за подбора на кадри в спецчастите като например курсовете за рейнджъри. Там основното изискване е да умееш да се справяш със стреса, да изпълняваш поръчения при недостиг на храна и сън, да съумяваш да функционираш като войник в условия на емоционален и физически стрес. Когато аз бях редник, почти не се обръщаше внимание на убиването, на способността на войника да отнема живот и да го преодолява. Сега знаем повече. Знаем, че от когото се иска да убива, трябва да опознае себе си. Да не се изненадва от собствените си чувства. Не е вярно, че не е естествено да убиваш себеподобен. Напротив, повече от естествено е. Това е ежедневно явление в природата. Вярно, повечето изпитват известна вътрешна съпротива. Съвсем логично е от еволюционна гледна точка. Но когато обстоятелствата го изискват, трябва да умееш да преодоляваш съпротивата си. Способността да убиваш се явява своеобразен симптом на здраве. Показва, че притежаваш самоконтрол. Моите бойци от спецчастите имат една основна обща черта: приемат убийството с невъзмутимо спокойствие. Готов съм да прасна по носа всеки, който обвини дори един от тях, че е психопат.

— Само толкова? По носа? — попита Мадсен и се усмихна накриво.

Бор не отговори.

— Ще ми се да поговорим малко по-откровено за твоя проблем. За твоето убиване. В бележките ми от последния ни разговор виждам, че си се нарекъл урод, но си отказал да навлезеш в подробности.

Бор кимна.

— Долавям колебанието ти. Пак ще повторя: нищо от казаното в тази стая…

Бор прокара длан по челото си.

— Знам, но ще закъснея за служебно съвещание.

Мадсен кимна. Отвъд чисто професионалното любопитство, свързано с диагностицирането къде точно се корени проблемът, самата история на пациентите рядко успяваше да го заинтригува. Този път обаче беше различно и Мадсен се надяваше изражението му да не издаде какво разочарование изпитва.