Ю Несбё - Нож

— И понеже няма следи от сексуално посегателство, заключаваш, че става дума за омраза?

— Да. Затова Свайн Фине изглежда перфектният заподозрян. Опитен престъпник, обзет от желание да отмъсти за убийството на сина си.

— В такъв случай защо не е убил теб?

— Предположих, че Свайн Фине е наясно колко по-мъчително от смъртта е да живееш със загубата на любим човек. Но явно съм сгрешил.

— Да, хванал си не когото трябва, но това не означава непременно, че бъркаш и по отношение на мотива.

— Мхм. Значи според теб трудно биха се намерили хора, които да мразят Ракел, но лесно — такива, които да мразят мен.

— Просто голо предположение.

— Добре. Може да се окаже прилична отправна точка.

— Възможно е в материалите на разследващата група да има неизвестна за нас информация.

Хари поклати глава.

— Снощи прегледах файловете им. Разполагат единствено с догадки. Никакви улики, никакви сериозни следи.

— Мислех, че нямаш достъп до следствените материали.

— Спомних си ПИН кода на колега с достъп, защото той често се шегуваше, че от ИТ отдела му дали размера на гръдната му обиколка. ОБИК100. Паролата я отгатнах.

— Рождената му дата?

— Близо си. ХУ1953.

— Нищо не ми говори.

— В първия ден от 1953 година кънтри певецът Ханк Уилямс е намерен мъртъв в автомобила си.

— Засега с теб само налучкваме. Какво ще кажеш да отидем да обмислим нещата на някое по-топло местенце?

— Става. — Хари понечи да дръпне за последно от цигарата.

— Чакай. Може ли? — Кая протегна ръка.

Хари я погледна и й подаде цигарата. Не беше вярно, че вижда ясно нещата. Беше по-сляп от всички, заслепен от сълзи, но сега за миг прогледна и за пръв път, откакто се срещнаха повторно, успя да види Кая Сулнес. Цигарата възроди спомените и внезапно, без никакво предупреждение, те го връхлетяха. Младата полицайка, която дойде чак в Хонконг, за да го прибере у дома, та той да подгони сериен убиец, когото полицията в Осло не можеше да залови. Кая го завари проснат върху матрак в „Чунгкинг Меншън”, надрусан и апатичен. Трудно можеше да се каже кой повече се нуждае от спасител: полицията в Осло или Хари. Ето че съдбата ги срещна пак. Кая Сулнес тушираше красотата си, като твърде често показваше острите си неравни зъби — единственото несъвършенство върху безупречното й лице. Хари ся спомни сутрешните часове, прекарани от двамата в голяма, празна къща; споделените цигари. Ракел обикновено искаше да си дръпне в началото на цигарата. Кая предпочиташе да опита от края.

Той изостави и двете и пак замина за Хонконг. Но се върна заради едната. Заради Ракел.

Хари гледаше как малиновочервените устни на Кая обгръщат жълто-кафявия филтър и леко се опъват, докато дърпа. Тя пусна угарката върху влажната почва между локвата и чакъла, стъпка я и тръгна към колата. Хари понечи да я последва, но спря.

Погледът му се забоде в смачкания фас. В отпечатъка от подметката на Кая.

Разпознаване на образи, мина му през ума. Учените твърдят, че именно способността на човешкия мозък да разпознава образи го отличава от животинския; че неуморното търсене на познати образи е развило нашия интелект и е обезпечило оцеляването на нашата цивилизация. Грайферът от отпечатаната подметка определено му беше познат. Видя го на снимки във файла „фотоматериали от местопрестъплението” в следственото дело. Видя го и в деня, когато застана на няколко метра от мястото, където стоеше в момента — в снега до бора, където беше монтиран фотокапанът. Кратък коментар към снимката в делото гласеше, че в базата данни на Интерпол не е открито съвпадение за отпечатъци от подметки.

Хари се прокашля.

— Кая?

Тя почти беше стигнала до колата. Изведнъж — неизвестно защо — грациозният й гръб се вцепени. Навярно бе доловила в гласа му нещо, убягнало на самия него. Обърна се към Хари. Устните бяха изтеглени назад и откриваха острите зъби.

— Всички пехотинци имат кестенява коса — убедено заяви набитият, атлетичен мъж, седнал в дълбоко кресло зад ниска маса.

Столът на Ерлан Мадсен стоеше встрани от креслото на Руар Бор, а не срещу него. Така Мадсен предоставяше на пациентите избор дали да го гледат, или не. На сходен принцип функционира изповедалнята. Мирянинът има чувството, че говори на себе си. Когато пациентът лежи и не вижда психоаналитика, се предполага, че ще е по-словоохотлив. Мадсен се колебаеше дали да не се обзаведе с кушетка — макар тя вече да минаваше за клише, за банален реквизит.