Ю Несбё - Нож

Надникна в бележника си. Засега поне той не се беше превърнал в отживелица.

— Ще поясниш ли?

— Какво пояснение е нужно за кестенява коса? — усмихна се Руар Бор.

И когато усмивката достигна светлосините очи, плачът в тях — беззвучен, сух плач, неизменно спотайващ се там — подсили усмивката, както слънцето сякаш грейва по-ярко, навлизайки зад ръба на облак.

— Имат кестенява коса и владеят умението да ти пръснат черепа от двеста метра. При изчакване до контролен пост ги разпознаваш по кестенявата коса и приветливото поведение. Изплашени са до смърт и се държат приветливо. Това им е работата. Не да стрелят по врага, както са обучени, а да правят последното, което са си представяли, когато са се записали в армията и са минали през ада, за да ги вземат в спецчастите. А именно: да се усмихват и да бъдат лъчезарни към цивилните, минаващи през контролен пост, два пъти взривяван при самоубийствени атентати през последната година. Нарича се „да печелим сърца”.

— И колко сърца спечелихте?

— Нито едно — отвърна Руар Бор.

Като специалист по посттравматичен стрес Мадсен се бе превърнал в своеобразен доктор Афганистан. Славата му се разнасяше от уста на уста сред военните, изкарали мисия в размирни точки на света, и непрекъснато го търсеха нови пациенти. Но макар с времето да бе научил доста за ежедневието и емоционалното състояние на такива бойци, психологът знаеше от опит, че е по-добре да бъде като празен лист. Да пита, все едно за пръв път се среща с участник във военна мисия. Да предразположи пациентите да му разказват подробно за конкретни, съвсем обикновени неща. Нищо не бива да се подразбира от само себе си. Трябваше да ги накара да разберат, че е необходимо да му обрисуват цялата картина. Невинаги пациентите бяха наясно къде са болезнените точки. Понякога те се спотайват в обстоятелства, схващани от пациентите като банални и незначителни и ако психологът не настоява, биха ги прескочили, без изобщо да се замислят, защото подсъзнанието упорито се стреми да ги потули, да ги защити от досег. Засега обаче с Руар Бор бяха още на етап загрявка.

— Значи, не спечелихте нито едно сърце? — попита Мадсен.

— Никой в Афганистан не разбира какво правят там ИСАФ, Международните сили за поддържане на сигурността. Дори част от участващите в мисията недоумяват. Но никой не вярва, че ИСАФ са в Афганистан само и единствено за да донесат демокрация и благополучие в страна, която нито разбира какво е демокрация, нито е заинтересована от ценностите, прокламирани от тази демокрация. Афганистанците ще ни играят по свирката, докато им помагаме в набавянето на чиста вода и хуманитарни помощи и в обезвреждането на мини. После ще ни разкарат. И не говоря само за симпатизантите на талибанския режим.

— Тогава защо замина за Афганистан?

— За да се издигнеш в армията, задължително условие е да минеш през ИСАФ.

— А ти си искал да се издигнеш?

— Нямах избор. Спреш ли, загиваш. Който си мисли, че може да спре да се стреми нагоре, армията му отрежда бавна, мъчителна и унизителна смърт.

— Разкажи за Кабул.

— За Кабул… — Бор се поизправи на стола. — Помияри.

— Помияри?

— Навсякъде са. Безстопанствени псета.

— Говориш буквално или…

Усмихнат, Бор поклати глава. Този път в очите му нямаше слънце.

— Афганистанците имат прекалено много господари. Кучетата се хранят с отпадъци. А такива има в изобилие. Вони на автомобилни газове. И на пушек. Горят какво ли не, за да се отопляват: отпадъци, нафта, дърва. Затова през зимата над Кабул вали не бял, а сив сняг. Има няколко хубави сгради, разбира се. Президентският дворец, хотел „Серена” — петзвезден. Градините на Бабур също си ги бива. Но докато шофираш из града, виждаш предимно порутени, невзрачни сгради на един-два етажа, магазини, където продават всевъзможни джунджурии, и социалистическа архитектура — от най-потискащата. — Бор поклати глава. — Виждал съм снимки на Кабул отпреди съветската инвазия. Приказките са верни: някога Кабул наистина е бил красив.

— Но не и когато ти си живял там?

— На практика не живеехме в Кабул, а в палатков лагер в покрайнините. Палатките бяха много хубави, почти като къщи. Щабквартирата се помещаваше в прилична сграда. В палатките нямахме климатици, само вентилатори. Често изобщо не ги ползвахме, защото през нощта застудява. Но денем става такава жега, че не може да се излиза навън. Е, не беше зле колкото в Басра в Ирак — там температурата достига петдесет градуса на сянка при ужасна влажност — и въпреки това през лятото в Кабул е истински ад.