Ю Несбё - Нож

— След два часа ще сме при вас — отговори Крун.

— Чудесно.

— Доскоро, госпожо Брат.

Крун затвори и за миг се засуети, чудейки се къде да остави телефона.

— Ето — обади се глас от тъмния диван „Честърфийлд”.

Той отиде до нея и взе протегнатия панталон.

— Е, какво стана?

— Захапаха — отвърна Крун и огледа панталона си за издайнически петна, преди да го обуе.

— Това примамка ли е? Имам предвид, искате да лапнат въдицата в оня смисъл ли?

— Не ме питай. В случая просто следвам инструкциите на моя клиент.

— Но подозираш, че става дума за подвеждащ ход?

Крун сви рамене и затърси с поглед обувките си.

— Човек съди за другите по себе си, предполагам.

Той седна до масивното бюро от черен дъб, наследство от баща му. Набра номер по стационарния телефон.

— Да, моля.

Енергичният глас на Мона До, известната криминална журналистка от „Ве Ге”, запращя от високоговорителя.

— Добър ден, госпожице До. Обажда се Юхан Крун. Обикновено ти ме търсиш, но този път реших аз да бъда активната страна. Разполагам с новина, която според мен заслужава видно място на страниците на твоя вестник.

— Да не би случайно да е свързана със Свайн Фине?

— Позна. Току-що получих потвърждение от полицията в Осло, че прекратяват разследването на безпочвените обвинения в изнасилване, които заваляха сред хаоса около подозрението в убийство.

— Мога ли да те цитирам?

— Можеш да ме цитираш за следното: потвърждавам циркулиращите слухове и предполагам, че си възнамерявала да ме потърсиш именно във връзка с тях.

Пауза.

— Разбирам, но не мога да го напиша в този вид, Крун.

— Тогава напиши, че правя това изявление, за да изпреваря слуховете. А дали си чувала слухове, или не, няма съществено значение.

Нова пауза.

— Добре — каза Мона До. — Ще ми дадеш ли подробности относно…

— Не сега! — прекъсна я адвокатът. — Повече ще разбереш по-късно тази вечер. Отложи публикацията за след пет часа днес.

— Зарът е хвърлен, Крун. Но ако получа ексклузивна информация…

— Информацията ще е само твоя, скъпа. Дочуване.

— Само последно… Откъде се сдоби с номера ми? Не фигурира никъде.

— Нали ти казах: звънила си ми, а както е всеизвестно, в такива случаи на дисплея на получаващия обаждането се изписва номерът на обаждащия се.

— И си запаметил номера ми?

— Може да се каже. — Крун затвори и се обърна към кожения диван. — Алисе, миличка, хайде да се облечеш. Чака ни малко служебна работа.

Бьорн Холм стоеше на тротоара пред бар „Джелъси” в квартал „Грюнерльока”. Открехна вратата и по музиката, която струеше оттам, се досети, че най-вероятно ще го завари вътре. Издърпа детската количка в почти безлюдното заведение. Представляваше средноголям бар в стил английски пъб със семпли дървени маси, голям барплот и сепарета покрай стените. Часът беше още пет. До вечерта барът щеше да се напълни. Защото за краткото време, през което Йойстайн Айкелан и Хари държаха заведението, те успяха да създадат пъб, където хората идват, за да слушат музиката, пусната по уредбата, не модерни миксове на диджеи. Вървяха парче след парче, съобразени с тематичните вечери на седмицата, обявени на списък, закачен до вратата. Използваха услугите на Бьорн като консултант за кънтри-вечерите вечерите, посветени на Елвис Пресли. А най-паметното му участие беше, когато се заеха да изготвят плейлиста, включваща „поне четирийсетгодишни парчета на солови изпълнители и групи от САЩ, които започват с буква М”.

Хари седеше до бара с наведена глава, гърбом към Бьор. Зад барплота Йойстайн Айкелан вдигна халба бира срещу новодошлия. Това не вещаеше нищо добро, но Хари поне не се търкаляше по пода.

— Тук не се допускат лица под двайсет години, друже! — извиси глас Йойстайн, за да надвика музиката: „Good Time Charlie’s Got The Blues” от началото на седемдесетте; на практика единственият хит на Дани О’Кийф. Музиката не беше типична за вкуса на Хари, но в типичния му стил влизаше да изтупва прахта от такива парчета и да ги пуска в бар „Джелъси”.

— Дори ако са с пълнолетен придружител ли? — попита Бьорн и застопори количката пред едно сепаре.

— Ти пък кога порасна, Холм? — Йойстайн Айкелан остави халбата върху плота.

Бьорн се усмихна.

— Човек става възрастен в мига, когато за пръв път види новороденото си дете и си даде сметка, че без него то е изгубено. Ще му е нужна адски много помощ. Същото важи и за този тук. — Бьорн сложи длан върху рамото на Хари и чак сега видя, че Хари е навел глава, защото чете нещо от телефона си.