Ю Несбё - Нож

— Мразя го тоя тип, но предложението му е разумно. Смятам, че трябва да подходим прагматично и да погледнем цялостно на ситуацията. Нека поговорим с жертвите, подали иск.

— Добре. — Хаген се прокашля дискретно. — Като стана дума за обективност…

— Да?

— Да не би позицията ти по случая да е повлияна от вероятността при такъв развой на събитията Хари да се отърве безнаказано?

— Моля?

— Като колеги двамата бяхте близки и…

— И?

— Не съм сляп, Катрине.

Тя отиде до прозореца, погледна надолу към алеята. Започваше от входа на Главното управление, преминаваше през парка пред ареста, където снегът най-сетне окончателно мина в отстъпление, и се спускаше към мудно точещото се движение по „Грьонланслайре”.

— Някога правил ли си нещо, за което да съжаляваш, Гюнар? Имам предвид, да се разкайваш горчиво.

— Хм… Още ли говорим за полицейска работа?

— Не непременно.

— Искаш да ми споделиш нещо ли?

Катрине си представи колко освобождаващо би било да каже на някого. Някой да узнае. Беше си мислила, че с времето бремето на тайната ще се смекчи, но всъщност стана точно обратното. С всеки изминал ден я притискаше все повече с тежестта си.

— Разбирам го — тихо каза тя.

— Крун ли?

— Не, Свайн Фине. Разбирам защо иска да си признае.

Дагни Йенсен опря длани о студената катедра и погледна тъмнокосата полицайка, седнала на отсрещния чин. Звънецът бе ударил за междучасие и през прозореца на класната стая нахлуваше детска глъч и смях.

— Разбирам, такова решение не се взема лесно — увери я полицайката, която се представи като Катрине Брат, ръководител на Отдела за борба с насилието в полицейски окръг Осло.

— Като ви слушам, оставам с впечатлението, че вече сте взели решението вместо мен — отвърна Дагни.

— Ние, разбира се, не можем да ви принудим да оттеглите иска.

— Но на практиката правите точно това. Стоварвате върху мен отговорността Фине да бъде осъден за убийство.

Полицайката забоде поглед в чина.

— Знаете ли каква е главната цел на норвежкото училище? — попита Дагни. — Да възпита учениците да бъдат отговорни граждани и членове на обществото; че това е колкото задължение, толкова и привилегия. Добре: ще оттегля обвинението, ако това ще вкара Свайн Фине зад решетките до живот.

— По отношение на обезщетението за изнасилване…

— Не искам пари. Искам само да забравя.

Дагни си погледна часовника. След четири минути звънецът щеше да извести началото на следващия учебен час. Тя го очакваше с нетърпение. Съвсем честно. Дори след десет години в тази професия преподаването й доставяше удоволствие. Обичаше да дава на младите хора нещо, което искрено вярваше, че ще им помогне да изградят по-успешно бъдещето си. Най-просто казано, в работата си Дагни виждаше смисъл. А общо взето това беше и най-силното й желание. Това — и да забрави.

— Обещавате ли да го осъдите?

— Обещавам. — Полицайката се изправи.

— А Хари Хуле? С него какво ще стане?

— Не знам, но се надяваме адвокатът на Фине да оттегля обвинението за отвличане.

— Надявате се?

— Действията на Хуле са, разбира се, противозаконни и в разрез с добрите практики в полицейската работа. Но Хари се пожертва, за да бъде заловен Фине.

— Както пожертва мен, за да осъществи личната си вендета?

— Вижте, нямам никакво желание да оправдавам постъпките на Хуле, но фактите са си факти: без неговата намеса Свайн Фине най-вероятно щеше да продължи да тероризира вас и други жени.

Дагни Йенсен кимна бавно.

— Трябва да се връщам и да подготвя разпит. Благодаря ви за съдействието. Обещавам ви, че няма да съжалявате — увери я на тръгване Катрине.

— Ама моля ви се, госпожо Брат. Ни най-малко не ме смущавате. — Юхан Крун стисна телефона между ухото и рамото си, докато си закопчаваше ризата. — Значи, и трите обвинения са оттеглени?

— Кога най-рано вие и Фине можете да се явите на разпит?

Юхан Крун се любуваше на бергенското й задно „р”. Всъщност Брат не произнасяше „р”-то, само го загатваше. Както пола с добре премерена дължина само загатва какво се крие отдолу. Крун харесваше Катрине Брат. Беше красива и умна и умееше да дава отпор. А брачната халка на пръста й не означаваше непременно кой знае колко много. Самият той беше живото доказателство за това. Намираше за възбуждащо, че Брат звучи толкова притеснена по телефона. Същото безпокойство купувачът изпитва, след като е предал куфара с парите и чака трафикантите да му връчат сака с дрогата. Крун отиде до прозореца, разшири с пръсти процепа между две хоризонтални пластини на щората и надникна надолу към улица „Розенкранц” под офиса на адвокатската кантора. Още беше едва три следобед, но в Осло вече цареше час пик. Освен ако не работиш в юридическата сфера. Понякога Юхан Крун се питаше какво ли ще стане в деня, когато нефтът свърши и на норвежкия народ му се наложи да покрива изискванията на реалния свят. Оптимистът в него отговаряше, че всичко ще се подреди; човек се пренастройва към новата ситуация по-бързо, отколкото си мисли. Вземете коя да е страна, арена на въоръжен конфликт, и ще получите нагледна представа за човешката адаптивност, реалистът в Крун обаче твърдеше, че ако страна без традиции в иновациите и високите технологии изгуби основната си суровина, гарантираща благоденствие, тя мигом ще изпадне до там, откъдето се е изстреляла: икономическото дъно на Европа.