Ю Несбё - Нож

— Моите съболезнования.

— Спести ми празните приказки и говори по същество.

— А ако откажа? — Фине въздъхна, сякаш се отегчаваше. — Да не възнамеряваш да извадиш акумулатора от колата и да ми изпържиш топките?

— Ефективността на акумулатора като инструмент за мъчения е мит. Токът не е достатъчно силен.

— Откъде знаеш?

— Снощи попрочетох в интернет това-онова за садизма. — Хари драсна палеца си с върха на ножа. — И разбрах нещо много интересно. Не болката сама по себе си подтиква хората към самопризнания, а страхът от болката. Този страх, разбира се, трябва да бъде основателен; мъчителят трябва да убеди жертвата, че единственото ограничение за страданията, които е готов да й причини, е неговото въображение. А в момента моето въображение е страшно развинтено.

Свайн Фине навлажни месестите си устни.

— Разбирам. Искаш подробности?

— Всички.

— Имам само една: не съм аз.

Хари стисна дръжката на ножа и замахна. Усети как носният хрущял на Фине поддаде, усети удара в кокалчетата си и топлата кръв на Фине по опакото на дланта си. Очите на стареца се наляха със сълзи от болка, устните се разтвориха и оголиха едри жълти зъби в широка усмивка.

— Всички убиват, Хуле. — В проповедническия глас се появи нова, носова нотка. — Ти, колегите ти, съседът ти. Само аз — не. Аз създавам нов живот, поправям унищоженото от вас. Населявам света с мои подобия, с малки свайнчета. — Поклати глава. — Не разбирам защо някои хора хвърлят толкова усилия в отглеждането на чуждо дете. Както ти например се грижиш за онова копеле. Олег, нали така се казваше? Защо, Хуле? Да не би семето ти да не е жизнеспособно? Или не си чукал Ракел достатъчно добре, та да пожелае да износи потомството ти?

Хари удари пак. Улучи същото място. От носната кост на Фине ли дойде неестествено крехкото хрущене, или от собствената му глава? Фине отметна глава назад и през смях извика победоносно към тавана:

— Още!

Хари седеше на пода с гръб към бетонната стена и слушаше комбинацията от собственото си пресекливо дишане и пискливото пъхтене от пейката. Усука тениската на Фине около ръката си, но въпреки това, съдейки по болката, най-малко едно от кокалчетата му се беше пукнало. От колко време стояха тук? А колко ли още щяха да откарат? В интернет пишеше, че никой, абсолютно никой не е в състояние да издържи на физически изтезания и в крайна сметка всички се предават и ти казват каквото искаш да чуеш или онова, което според тях искаш да чуеш. До момента Свайн Фине повтаряше само една дума: „още”. И си го получи.

— Нож. — Гласът му бе станал неузнаваем.

Хари вдигна поглед и не позна мъжа отпред. Отоците по лицето бяха затворили очите му, а стичащата се кръв образуваше нещо като червена капеща брада.

— Ножът му е майката.

— Нож? — повтори Хари шепнешком.

— Хората са се намушквали с ножове още през каменната ера, Хуле. Страхът е дълбоко заложен в гените ни. Мисълта как нещо пробива кожата ти, прониква и унищожава онова, което е вътре в теб, което всъщност си ти. Покажи им нож и ще направят каквото поискаш.

— Кой ще направи каквото поискам?

Фине изплю кървава храчка на пода помежду им.

— Всички. Жени, мъже. Ти. Аз. В Руанда предлагали на представителите на племето тутси бърза смърт с куршум срещу подкуп. Иначе щели да ги посекат с мачете, защото не искали да си хабят патроните. И знаеш ли? Тутси си плащали като попове.

— Добре, аз имам нож. — Хари посочи ножа върху пода.

— И къде смяташ да го забиеш?

— В същото място, където си пробол съпругата ми. В корема.

— Кофти блъф, Хуле. Ако ме намушкаш в корема, няма да мога да говоря и ще умра от кръвозагуба, преди да направя самопризнание.

Хари мълчеше.

— Я чакай малко… — Фине наклони окървавената си глава. — За човек, чел за изтезанията, раздаваш доста неефективни удари. Да не би дълбоко в себе си да не искаш да получиш самопризнанието ми? — Подуши въздуха. — Ето каква била работата. Предпочиташ да не си призная, за да имаш оправдание защо си ме убил. Наложило се е, за да възтържествува справедливостта. Нужна ти е просто прелюдия към убийството, за да можеш да си внушиш, че си опитал: не си искал, но така се е получило. Не си като садистите, които убиват за удоволствие. — Смехът на Фине премина в мокра кашлица. — Да, излъгах, аз също съм убиец. Защото да убиваш е фантастично, нали, Хуле? Да присъстваш на раждането на дете, съзнанието, че това е твое собствено творение — това чувство може да бъде надминато само и единствено от изживяването да пратиш човешко същество на оня свят. Да прекъснеш живот, да се превърнеш в съдбовна фигура за някого, в негов зар. Тогава ставаш Бог, Хуле. Отричай колкото искаш, но точно това усещане изпитваш в момента и ти. Велико е, нали?