Ю Несбё - Нож

Навярно Катрине щеше да погледне на нещата по друг начин, ако тя беше по-уязвимата в тази спалня. Потърси път към Бьорн, когато беше слаба и ранима, когато се нуждаеше от човек, който да я обича безусловно. И леко пълничкият, но добродушен и чаровен криминален експерт направо не повярва на късмета си и й отвърна с абсолютно преклонение. Боготвореше я до самообезличаване. Тя все си обещаваше да не злоупотребява с добротата му. Беше виждала прекалено много хора — и жени, и мъже — да се превръщат в злодеи само защото партньорът им ги предразполага към такива прояви. И Катрине положи усилия. Наистина се постара.

Беше виждала как и други се опитват, но при появата на сериозно изпитание — на дете — инстинктът за оцеляване, съхраняващ те в ежедневието, се оказва по-силен от загрижеността за партньора.

Детето. Третият човек. Онзи, когото обичаш повече от партньора си.

В случая на Катрине трети човек имаше от самото начало.

Веднъж. Само един-единствен път се бе озовала в едно легло с него, с третия. Чуваше го как диша, докато есенната буря отвън караше прозорците да се тресат, стените да пукат, а светът й — да се сгромолясва. Той принадлежеше на друга, Катрине го беше откраднала за малко, но дори да не получеше нищо повече от тази мимолетна интимност, тя я пожела. Съжаляваше ли за този пристъп на лудост? Да. Да, съжаляваше, разбира се. Това ли беше най-щастливият момент в живота й? Не. Спомняше си за случката с отчаяние, но, странно защо, и с емоционална притъпеност. Можеше ли да се избегне? В никакъв случай.

— За какво мислиш? — прошепна Бьорн.

— За разследването.

— Аха.

— Как е възможно да нямате абсолютно нищо?

— Нали ти казах: извършителят е заличил следите. За разследването ли мислиш, или за… нещо друго?

Катрине не виждаше очите му в тъмното, но разбираше по гласа му, че той винаги е знаел за третия. Беше се изповядала пред Бьорн, когато той й беше само приятел, тя — новоназначена в Главното управление, а Хари — безнадеждното й глупаво увлечение. Беше толкова отдавна. Ала Катрине така и не каза на Бьорн за онази нощ.

— Съпружеска двойка, която живее в Холменколен, се прибирала с кола в нощта на убийството и видяла мъж да се спуска пеша по „Холменколен” петнайсет минути преди полунощ.

— Връзва се с предполагаемия час на убийството — между десет вечерта и два след полунощ — отбеляза Бьорн.

— Зрелите трезви хора в Холменколен се придвижват с автомобили. В дванайсет без четвърт през нощта последният автобус вече е минал. Проверихме камерите за видеонаблюдение на метростанцията в Холменколен. В единайсет и трийсет и пет минава трамвай, но оттам слиза само една жена. Какво прави пешеходец в толкова късен час? Явно е отивал към центъра. Защо обаче не е вървял към метростанцията? Дали за да избегне камерите?

— Минувач… Това не ти ли се струва твърде малко информация да си вадиш категоричното заключение, че е бил убиецът? Съпрузите как описаха външността му?

— Пълното клише. Среден на ръст, на възраст между двайсет и пет и шейсет, с неизвестен етнически произход, но с не особено тъмна кожа.

— И причината да се хванеш за това е, че…

— … са единствените конкретни сведения, с които разполагаме.

— Не измъкнахте ли нещо от съседката?

— От госпожа Сювертшен ли? Спалнята й гледа към задната страна. Прозорецът й бил отворен, но цяла нощ спала като бебе.

В този момент като иронична вметка в техния разговор се чу леко прохленчване от креватчето. Двамата се спогледаха и едва не избухнаха в смях.

Катрине обърна гръб и притисна ухо към възглавницата, но не успя да се спаси от следващите две проплаквания и обичайната пауза, преди сирената да завие. Усети как матракът се раздвижи, когато Бьорн се надигна от леглото.

Тя не мислеше за детето. Не мислеше за Хари. И за разследването не мислеше. Мислеше само за сън. За дълбокия сън на бозайника — онзи сън, когато и двете мозъчни половини са изключени.

Кая плъзна длан по грапавата твърда дръжка на пистолета. Беше изключила всички източници на осветление в стаята и се вслушваше в тишината. Той се спотайваше накъде отвън. Чу го. Кая си купи пистолета след случилото се с Хала в Кабул.

Тя и Кая живееха в жилищна общност от двайсет и трима души. Девет от тях бяха жени. Повечето работеха в Червения полумесец или в Червения кръст, други заемаха цивилни постове в мироопазващите сили. Хала беше необикновен човек с необикновена история, ала най-много я отличаваше от другите в общността, че не е чужденка, а местна, афганистанка, по-точно хазарка. В Кабул къщата се намираше недалече от хотел „Серена” и от президентския дворец. Терористичното нападение в хотела през 2008-а показа, че в Кабул няма нито един безопасен район, но всичко е относително и те се чувстваха защитени от охраната зад високата ограда. Следобед Хала и Кая се качваха на плоския покрив и пускаха хвърчила, купени от Странд Базар за един-два долара. Дотогава Кая бе смятала за романтично клише описанието в популярен бестселър [9] Халед Хосейни, „Ловецът на хвърчила” — Бел. прев. , че хвърчилата из небето над Кабул са символ на освобождението на града от талибанския режим, забранил през деветдесетте пускането на хвърчила, защото отнемало време и отклонявало вниманието от молитвата. Ала през почивните дни във въздуха политаха стотици, не, повече — хиляди хвърчила. По думите на Хала цветовете им станали още по-ярки заради новото мастило, появило се на пазара. Хала й показа как да си помагат, докато хвърчилото лети — едната ще го управлява, а другата ще държи канапа. Иначе хвърчилото им няма да се измъкне невредимо измежду другите хвърчила, които търсят схватка, за да срежат или канапа, или хвърчилото им с канап, облепен с парченца стъкло. Определено не беше никак трудно да съзреш паралела със самовъзложената мисия на Запада в Афганистан, но, от друга страна, си беше игра. Изгубеха ли хвърчилото в двубой с друго, просто пускаха ново. А още по-красива от хвърчилата във висините беше светлината в прелестните очи на Хала, докато гледаше нагоре.