Ю Несбё - Нож

— Как е?

— Бива — отвърна Олег.

— Бива?

— Горе-долу.

— Мхм.

Хари притисна телефона към ухото си, сякаш така щеше да скъси разстоянието помежду им; между апартамента на улица „Софие”, където във вечерния сумрак Брус Спрингстийн пееше с кадифения си глас меланхоличното парче „Stray Bullet” [Заблуден куршум.], и къщата на две хиляди километра на север, където пред Олег се откриваше гледка към военното летище и Поршангерския фиорд.

— Обаждам се, за да те помоля да бъдеш внимателен.

— В смисъл?

Хари му разказа за Свайн Фине.

— Ако иска да си отмъсти, задето съм убил сина му, значи и ти си в опасност.

— Идвам в Осло — заяви категорично Олег.

— Не!

— Не? Той е убил мама, а аз да седя тук и да…

— Първо, Отделът за борба с насилието няма да допусне дори да припариш до разследването. Дай си сметка, че при евентуален съдебен процес адвокатът на Фине може да атакува следствието, защото в него е участвал синът на жертвата. Второ, най-вероятно се е спрял на майка ти, вместо на теб, защото се намираш далече от ловната му територия.

— Ще дойда.

— Чуй ме! Ако Фине те е набелязал, искам да си стоиш в Лакселв по две причини. Първо, той няма да измине две хиляди километра с кола, а най-вероятно ще дойде със самолет. Ти ще размножиш снимката му и ще я раздадеш на всички служители на летището. Освен това човек с неговата външност трудно ще остане незабелязан в малко населено място. Присъствието ти там увеличава шансовете ни да го пипнем. Ясно?

— Но…

— Причина номер две. Представи си, че той пристигне в Лакселв, а ти не си там. И завари в дома ти Хелга сама.

Мълчание. Чуваха се само Спрингстийн и пиано.

Олег се прокашля.

— Ще ме държиш в течение, нали?

— Разбира се.

След като затвориха, Хари остана вторачен в телефона върху ниската масичка. Шефа изпълняваше парче, което не попадна в албума „The River”. Носеше заглавието „The Man Who Got Away” [Човекът, който се измъкна.].

А, не. He и този път.

Телефонът лежеше студен и мъртъв върху масата.

В единайсет и половина вече не го свърташе.

Обу си кубинките, грабна телефона и излезе в коридора. Ключовете за форда не бяха върху скрина, където обикновено ги оставяше, и той претършува сума джобове на панталони и якета, докато ги открие в окървавените дънки, напъхани в коша за пране. Намери къде е паркирал колата, качи се, изправи облегалката на седалката, завъртя ключа в контактния патрон и машинално посегна към радиото, но размисли. Беше го настроил на честотата на „StoneHardFM”, защото там не говореха и не пускаха друго освен мозъчно умъртвяващ, анестезиращ рок, и то денонощно. В момента обаче Хари не се нуждаеше от аналгетици. Болката му беше необходима. Затова подкара из смълчаните нощни улици в центъра на Осло. Продължи нагоре по баирите, лъкатушещи покрай Военноморското училище в квартал „Нурщран”. Отби встрани, извади джобен фенер от жабката, слезе и погледна надолу към фиорда, окъпан в лунна светлина. Черен и лъскав, с бакърени отблясъци, той се простираше на югозапад, към Дания и открито море. Отвори багажника и извади лост тип кози крак. За миг спря и го огледа. Нещо не се връзваше. Нещо съвсем дребно, фрагмент. За миг проряза съзнанието му и се изгуби. Хари захапа протезата на мястото на отрязания си пръст и потръпна при съприкосновението на зъбите си с титана. И това не помогна. Видението беше изчезнало подобно на сън, който неумолимо се изплъзва от хватката на паметта.

Нагази в снега и отиде до ръба на възвишението, до старите бункери, където той, Йойстайн и Сабото често ходеха да се напиват в уедин… пардон, в уТРИМОтение, докато техните връстници празнуваха абитуриентството, Седемнайсети май, Свети Ханс [8] Свети Ханс се чества на 24 юни. По нашему Еньовден. — Бел. прев. и какво ли още не.

От общината поставиха ключалки на вратите, след като в един от столичните вестници излезе пространен материал със снимки. Отговорните лица в общината, разбира се, и преди това знаеха, че бункерите са свърталища на наркомани и проститутки. Шокиращи кадри медиите бяха помествали неведнъж: снимки на младежи, заболи спринцовки в изранените си от игли ръце, на разголени жени от чуждестранен произход, проснати върху изтърбушени матраци. Ала вълната от възмущение сред обществеността предизвика една-единствена снимка, при това дори не особено скандална. Младо момче седеше на дюшек, а до него бяха „приборите” му. Гледаше в обектива с жалния поглед на куче. Шокиращият ефект идваше от външния му вид. То изглеждаше като средностатистически норвежки младеж: синеоко, облечено в традиционен норвежки пуловер в бяло, синьо и червено и с късоподстригана, чиста и сресана коса. Да не бяха спринцовките, човек би помислил, че снимката е правена по време на великденска ваканция в семейна вила. Още на следващия ден след публикуването на снимката от общината поставиха ключалки на всички врати и окачиха предупредителни табели, че влизането е наказуемо и бункерите ще бъдат редовно проверявани от полицейски патрули. Хари знаеше, че последното е празна заплаха. Главното управление не разполагаше нито с достатъчно кадри, нито с достатъчно средства да разследва дори проникване с взлом, при което са извършени кражби, камо ли влизане в изоставени бункери.