Ю Несбё - Нож

— Коремът прилича ли ти на корема на Ракел?

— Кадърът е неясен, камерата подскача нонстоп. Как очакваш да преценя?

— Значи, може и да не е Ракел. Не е изключено Фине да е свалил клипа от интернет и да го е изпратил на Дагни Йенсен, за да я сплаши.

— Възможно е. Е, аз ще тръгвам. — Хари се подпря на подлакътниците и понечи да се изправи.

— Сядай! — процеди Катрине.

Хари пак се отпусна на стола.

Тя въздъхна дълбоко.

— Поставихме Дагни под полицейска охрана.

— Двайсет и четири часова ли?

— Да.

— Добре. Друго?

— Току-що от „Съдебна медицина” ме осведомиха, че Валентин Йертсен е биологичен син на Свайн Фине. И че ти го знаеш от няколко дни.

Катрине търсеше реакция, но виждаше само собственото си отражение в сините огледални стъкла на очилата.

— И така. Навиваш си на пръста, че Свайн Фине е убил Ракел, за да ти отмъсти. Загърбваш всички нормативни изисквания за полицейска работа и излагаш на опасност жена, жертва на изнасилване, за да постигнеш личните си цели. Това не е просто нарушение на трудовата дисциплина, Хари. Това е подсъдно.

Катрине млъкна. Какво гледаха очите му зад проклетите слънчеви очила? Нея ли? Снимката, закачена на стената отзад? Или върховете на кубинките му?

— Вече си отстранен от служба, Хари. Не разполагам с други дисциплинарни мерки, освен да те уволня. Или да сезирам правосъдните органи за нарушението ти. Ако те намерят за виновен и те осъдят, това пак ще доведе до уволнението ти. Разбираш ли?

— Да.

— Да?

— Не е чак толкова сложно. Може ли да си вървя?

— Не! Знаеш ли какво казах на Дагни Йенсен, когато тя помоли за полицейска закрила? Че ще й назнача охрана, но полицаите, които ще я пазят, също са хора и няма да изпълняват достатъчно ревностно задълженията си, ако разберат, че охраняваната от тях жена е подала оплакване срещу техен колега, задето толкова ревностно е изпълнявал дълга си. Изнудих я да оттегли жалбата си, Хари — нея, невинната жертва. За да измъкна теб! Какво ще кажеш по този въпрос?

— Ами… може ли да си вървя?

— Да си вървиш? — Катрине размаха възмутено ръце. — Наистина ли? Само това ли имаш да кажеш?

— Не, но е по-добре да си вървя, преди да кажа повече.

Катрине простена. Подпря лакти на бюрото, сплете пръсти и опря челото си в тях.

— Добре. Върви си.

Хари затвори очи. Усети широкия ствол на брезата зад гърба си и как яркото пролетно слънце сгрява лицето му. Пред него стоеше обикновен кафяв дървен кръст с името на Ракел, но без дата, без друг надпис. Служителката от траурната агенция го нарече „знак за изчакване” — слагали такъв, докато изработят надгробния паметник. Хари обаче не се въздържа да направи собствено тълкуване: знак, че Ракел го чака.

— Спя — каза Хари. — Дано не възразяваш. Защото, ако се събудя, ще се срина и няма да успея да го хвана. А ще го хвана, кълна се. Спомняш ли си колко те беше страх от хищните зомбита в „Нощта на живите мъртви”? Та… — Хари надигна метална манерка. — … заприличал съм на тях.

Отпи голяма глътка. Навярно вече бе упоен до степен алкохолът да не му носи допълнително облекчение. Свлече се по ствола на дървото и седна. Усети снега под себе си.

— Между другото, подочух, че си искала пак да се съберем. Заради Стария Шико ли? Няма нужда да ми отговаряш.

Пак лапна гърлото на манерката. Отдръпна я. Отвори очи.

— Самотно ми е — каза. — Преди да те срещна, все бях сам, но никога не се чувствах самотен. Самотата за мен е нова… интересна. Докато бяхме заедно, ти не запълваше празнота, но все пак, когато си отиде, остави огромна, зееща празнота след себе си. Това е аргумент в полза на твърдението, че любовта е проект, обречен на провал. Ти как мислиш?

Хари пак затвори очи. И се ослуша.

Светлината върху клепачите помръкна, температурата спадна. Хари предположи, че облак е затулил слънцето, и докато се потапяше в съня, зачака топлината пак да се включи. Нещо обаче го накара да се вцепени. И да затаи дъх. Не беше облак. Някой се бе надвесил над него. Хари не го беше чул да идва, макар отвсякъде да го обграждаше сняг. Отвори очи.

Слънчевата светлина окръжаваше силуета отпред с ореол.

Хари бръкна с дясната си ръка под якето.

— Търсих те — каза тихо силуетът.

Хари застина.

— И ме намери. А сега какво?

Силуетът отстъпи встрани и за миг слънцето заслепи Хари.

— Идваш вкъщи с мен — отсече Кая Сулнес.

— Благодаря, но наистина ли имам нужда от това? — попита Хари и изкриви лице, докато душеше чая в купичката, подадена му от Кая.