Ю Несбё - Нож

— Не знам — усмихна се тя. — Как беше душът?

— Хладничък.

— Ами като стоя четирийсет и пет минути в банята…

— Толкова дълго ли? — Хари седна на дивана. — Извинявай.

— Няма проблем. Дрехите станаха ли ти?

Хари огледа панталона и пуловера.

— Брат ми беше малко по-дребен от теб — усмихна се тя.

— Значи, преосмислила си и си решила все пак да ми помогнеш, така ли?

Хари отпи от чая. Беше горчив и напомняше чая от шипки, който му даваха да пие, когато боледуваше като малък. Мразеше шипки, но майка му настояваше, че те укрепват имунната система; една чаша чай от шипки съдържала толкова витамин Ц, колкото имало в четирийсет портокала. Навярно именно заради тези свръхдози от омразната напитка Хари почти не боледуваше от грип като по-голям. И не вкусваше портокали.

— Да, искам да ти помогна — потвърди Кая и седна на стола срещу него. — Но не с работата по случая.

— А как?

— Имаш ли представа, че проявяваш всички класически симптоми на ПТСР?

Хари я изгледа.

— Посттравматично стресово разстройство — поясни Кая.

— Знам какво значи съкращението.

— А знаеш ли какви са симптомите?

Хари сви рамене:

— Повтарящо се преживяване на травматичното събитие, сънища, обезпокояващи спомени. Емоционална притъпеност. Превръщаш се в зомби. Чувстваш се зомби, аутсайдер на весели хапчета, апатичен и без желание да живееш по-дълго от необходимото. Светът ти се струва нереален, усещането за време се променя. Психиката включва защитни механизми и подсъзнателно раздробяваш травматичното събитие, спомняш си отделни детайли, но не ги разглеждаш в логическата им цялост и взаимната им обвързаност остава забулена в мрак.

— Не забравяй и хиперактивността. Безпокойство, депресия. Раздразнителност и агресивно поведение. Проблеми със съня. Откъде всъщност си толкова добре запознат?

— Психологът в Управлението имаше известни съмнения за мен.

— Столе Ауне? И заключи, че не страдаш от ПТСР?

— Е, не го изключва категорично. Но тези симптоми се появиха при мен още през юношеските ми години. И понеже не помня някога да не съм ги изпитвал, Столе ги окачестви като особеност на характера ми. Или вродена, или възникнала след смъртта на майка ми. Тогава бях още момче. Депресията и тъгата лесно могат да се сбъркат с ПТСР.

Кая поклати категорично глава.

— Знам какво е да тъгуваш, Хари: изпих си горчивата чаша до дъно. Но ти по-скоро ми приличаш на войниците, които съм виждала с очите си как напускат Афганистан, още тогава сринати от ПТСР. Някои останаха безвъзвратно осакатени, други се самоубиха. Но знаеш ли? Най-страшното беше, че част от тези дълбоко травмирани хора пак се върнаха в Афганистан. Успяха да се промъкнат под радара на психолозите, но се превърнаха в бомби със закъснител, опасни за себе си и за околните.

— Не съм участвал във война. Просто изгубих близък.

— Напротив, участвал си. И то твърде дълго. Ти си един от малцината полицаи, принудени от обстоятелствата да убиват по време на служба. А в Афганистан ние разбрахме какво причинява на човешката психика отнемането на човешки живот.

— А аз съм виждал хора, които се отърсват от преживяването с лекота. И такива, дето очакват с нетърпение следващия удобен случай да повторят.

— Прав си, разбира се: как преживяваме извършването на убийство е строго индивидуално. Но за що-годе нормалните хора има значение и защо са убили. Според социологическо проучване, проведено от американския анализаторски център RAND, поне двайсет, а най-вероятно близо трийсет процента от американските войници, служили в Афганистан и Ирак, развиват ПТСР. Делът е същият и при американските войници, участвали в бойните действия във Виетнам. За сравнение броят на развилите ПТСР сред войниците, сражавали се на страната на съюзниците през Втората световна война, е два пъти по-малък. Обяснението на психолозите е, че войниците не разбират въоръжените конфликти във Виетнам, Ирак и Афганистан, докато всички, мобилизирани във Втората световна война, са разбирали защо е било нужно да се воюва срещу Хитлер. Служилите във Виетнам, Ирак и Афганистан се прибират в общество, което не ги посреща с почести, а ги гледа мнително. Самите те също не съумяват да намерят убедително оправдание за извършените убийства. По-лесно за войниците се оказва да убиват за Израел. Сред тях делът на страдащите от ПТСР е едва осем процента. Не защото лицето на насилието там е по-малко уродливо, а защото войниците се възприемат като защитници на малка страна, заобиколена от врагове, и защото се ползват с широка подкрепа сред родното си население. Това им осигурява просто, конкретно морално оправдание, за да убиват. Правят го, защото е наложително, защото има смисъл.