Ю Несбё - Нож

— Мхм. Значи смяташ, че съм травмиран. Обаче аз винаги съм убивал по необходимост. Да, навестяват ме през нощта, но аз пак натискам спусъка. Всеки път.

— Ти се числиш към онези осем процента, които развиват ПТСР, макар да разполагат с аргументи да оправдаят убийствата си. Но не го правят. Подсъзнателно активно търсят начин да обвинят себе си. Както сега ти се самообвиняваш за…

— Добре, достатъчно — прекъсна я Хари.

— … задето Ракел е мъртва.

В стаята се възцари мълчание. Хари се вторачи в празното пространство. Мигаше напрегнато.

Кая преглътна.

— Извинявай, не прозвуча добре. Не възнамерявах да се изразя така.

— Права си. Грешиш само за едно: не търся вина. Вината е моя. Това е безспорен факт. Ахо не бях убил сина на Свайн Фине…

— Вършел си работата си.

— … сега Ракел щеше да е жива.

— Познавам специалисти по ПТСР. Нуждаеш се от помощ, Хари.

— Да. От помощ да заловя Фине.

— Не това е най-големият ти проблем.

— Напротив. Точно това е.

Кая въздъхна.

— Колко време издирва сина му, преди да го намериш?

— Кой брои годините? Нали го намерих.

— Никой не може да залови Фине. Той е като дух.

Хари погледна нагоре.

— Преди да постъпя в Отдела за борба с насилието, работех за „Сексуални престъпления” — уточни Кая. — Изчела съм всички доклади за Свайн Фине. Попадаха в раздела „задължителна литература”. Това беше „а, б”-то на занаята.

— Дух — каза Хари.

— Моля?

— Ето това търсим всички ние. — Той се изправи. — Благодаря за топлата вода. И за идеята.

— Каква идея?

Старецът се взираше в синята рокля, подмятана от реката. Животът е танцово увеселение за еднодневки. Намираш се в помещение, вплътнено от миризмата на тестостерон и парфюм, тактуваш с крак в ритъма на музиката и се усмихваш на най-красивата, защото си убеден, че е предназначена за теб. Докато не я поканиш на танц и тя не ти откаже, оглеждайки се през рамо за другия — онзи, който ти не си. После, след като излекуваш разбитото си сърце, пренастройваш очакванията си и каниш на танц втората по красота. После — третата. И така, докато стигнеш до онази, която приема. Ако ти провърви и танцът ви се получа, я каниш повторно. После пак. А в края на вечерта я питаш иска ли да сподели с теб вечността.

— Да, любими, но ние сме еднодневки — отвръща тя и умира.

Сетне се спуска нощ — истинска нощ — и на теб ти остават само споменът как примамливо ти помахва синята рокля и надеждата да можеш да я последваш най-много след едно денонощие. Единствено синята рокля съхранява у теб мечтата, че някой ден пак ще танцуваш.

— Искам да купя фотокапан.

Плътният дрезгав глас дойде откъм тезгяха.

Старецът се обърна. Клиентът беше висок и широкоплещест, но кльощав.

— Предлагаме няколко модела… — подхвана Алф.

— Знам. Преди време купих от вас един. Сега искам да си взема от по-модерните, които изпращат есемес на мобилния ти телефон, когато камерата е засякла движение. И държа фотокапанът да може да се скрие.

— Ясно. Един момент. Сега ще ви предложа подходящ модел.

Алф се приближи до рафта с фотокапаните, а клиентът се обърна и срещна погледа на стареца. Възрастният мъж помнеше лицето му — не само защото го беше виждал в магазина и преди, но и защото тогава се затрудни да прецени дали погледът е на тревопасно, или на хищник. Странно. Сега вече не изпитваше никакво съмнение. Този мъж беше хищник. В този поглед обаче се спотайваше още нещо познато. Старецът напрегна очи. Алф се върна. Клиентът пак се обърна към тезгяха.

— Когато засече движение пред обектива, фотокапанът снима и незабавно изпраща снимката на телефонния номер, който сте въвели в…

— Благодаря, ще го купя.

След като високият мъж излезе от магазина, старецът пак насочи поглед към телевизионния екран. Един ден всички сини рокли ще бъдат разкъсани на парчета и течението ще ги отнесе, спомените ще се откъртят и ще изчезнат. Всеки ден той виждаше белезите на болезнена загуба и примирение в собствения си поглед в огледалото. Ето това бе съзрял и в погледа на високия. Скръб от болезнена загуба. Но не и примирение. Все още не.

Хари слушаше как чакълът хрупа под кубинките му и си мислеше: ето това става, когато човек остарее; започва да прекарва все повече време на гробищата. Да опознава бъдещите си съседи на мястото, където ще прекара вечността. Спря пред малък черен камък, приклекна, разрина снега, издълба дупка с ръце и постави вътре керамична ваза с букет бели лилиуми. После я уплътни със сняг и подреди стръковете. Отстъпи крачка назад да провери дали се е справил. Вдигна поглед и огледа редиците от надгробни паметници. Ако се запазеше правилото да те погребат възможно най-близо до постоянния ти адрес, Хари щеше да почива някъде тук, а не до Ракел, положена в гробищен парк „Воксен”. Засече времето. От квартирата стигна дотук за седем минути. Значи, на бегом ще вземе разстоянието за три и половина. Правото за самостоятелно ползване на гробно място се предоставяше само за двайсет години. След изтичането на този срок се разрешаваше полагането на друг покойник във вече съществуващ гроб. Ако съдбата пожелаеше, имаше вероятност двамата да се съберат отново в смъртта. Хари потрепери зиморничаво под палтото. По тялото му мина ледена тръпка. Погледна си часовника и бързо тръгна към изхода.