Ю Несбё - Нож

Мечокът пак застана на четири крака. Кожата му висеше отпусната. Той пръхтеше, въртеше глава наляво-надясно и поглеждаше ту към гората, ту към светлината, сякаш не можеше да реши накъде да поеме.

Фине вдигна ножа пред себе си.

— Не искаш ли да се потрудиш, за да си уловиш храната, а, мечо? Да не би тази вечер да не си във форма?

Мечокът изрева гневно, а Фине се разсмя толкова гръмогласно, че отвесната скала зад тях запрати ехото обратно.

— Дядо ми е ял от твоя дядо през 1882-ра — извика Фине. — Каза, че месото му било гадно на вкус въпреки силните подправки. И въпреки това си представям как ще хапна от теб, мечо. Затова ела. Приближи се, глупав проклетнико.

Фине пристъпи крачка напред към мечока, а той отстъпи назад, като прехвърляше тежестта ту на едната, ту на другата си страна. Изглеждаше объркан, почти прегърбен.

— Знам какво е чувството — продължи Фине. — Прекарал си затворен цяла вечност. Изведнъж излизаш и има прекалено много светлина, прекалено малко храна и си съвсем сам. Не защото стадото те е отхвърлило — ти не си като тях, не си стадно животно. Ти си ги отхвърлил. — Фине направи още една крачка напред. — Но това не значи, че не се чувстваш самотен, нали? Разпръсни семето си, мечо, създай си себеподобни, които да те разбират. И да почитат баща си. Айде, чиба! Махай се оттук, защото в Сьоркедален няма мечки. Чупката, защото това е моят район, изгладнял клетнико! Тук ще намериш единствено самота.

Мечокът понечи пак да се изправи на задните си крака, но не успя. Сега Фине разбра, че мечокът е стар. И навярно болен. И Фине усети характерна миризма, която не може да се сбърка с нищо друго. Миризмата на страх. Страхът на мечока беше предизвикан не от далеч по-дребното двукрако създание, а от факта, че то не отделя същата миризма. Че е безстрашно. Лудо. Способно на какво ли не.

— Е, мечо?

Мечокът изръмжа и оголи жълтите си зъби.

После се обърна, затътри се нататък и мракът го погълна.

Свайн Фине остана намясто. Слушаше отдалечаващия се пукот на съчки.

Мечокът щеше да се върне. Или когато огладнее още повече, или когато се нахрани и добие достатъчно сила да поиска да превземе района. Утре Фине трябваше да започне да търси още по-недостъпно място, евентуално нещо със стени, които мечокът да не може да пробие. Но преди това ще отскочи до града да купи капан. И да се отбие при гроба. При стадото.

Катрине не я хващаше сън.

Но момченцето си спеше в креватчето до прозореца — това беше важното.

Тя се обърна в леглото и погледна право в бледото лице на Бьорн. Очите му бяха затворени, но не хъркаше. Значи, и той не спеше. Катрине го огледа внимателно. Тънките, червеникави клепачи, изпод чиято кожа прозираха кръвоносни съдове, светлите вежди, блестящобялата кожа. Все едно беше глътнал включена електрическа крушка — толкова беше издут и сякаш осветен отвътре. Мнозина се изненадаха силно, когато двамата станаха двойка. Естествено, никой не ги попита направо, но Катрине виждаше въпроса, изписан по лицата им: защо такава красива жена с доходоносна професия се е хванала с беден мъж, при това не особено привлекателен на външен вид? Веднъж, по време на едно от онези коктейлни партита, организирани за сплотяване на „жени на ръководни постове”, депутатка, член на правната комисия, я дръпна настрана и изрази възхищението си от великодушието на Катрине да се омъжи за свой колега на по-ниска длъжност. Катрине отговори, че Бьорн Холм е адски добър в леглото и попита депутатката не се ли срамува малко, задето е омъжена за мъж на висок пост, който печели повече от нея, и каква според нея е вероятността следващият й съпруг да е мъж с непрестижна професия? Всъщност Катрине нямаше представа що за човек е съпругът на дамата, но съдейки по изражението й, горе-долу беше уцелила. Впрочем, тя ненавиждаше такива срещи на високопоставени жени. Не защото не подкрепяше каузата, не защото не разбираше, че постигането на реална равнопоставеност трябва да се извоюва, а защото не понасяше натрапената сестринска солидарност и свръхемоционалната риторика. Понякога й се приискваше да им каже да си затварят устата и да се придържат към темата за равните шансове и еднаквите възнаграждения за една и съща длъжност. Времето определено бе назряло за промяна на нагласите — не само по отношение на откровения сексуален тормоз, но и във връзка с индиректните и в множество случаи несъзнателно прилагани от мъжете властови прийоми. Но не биваше тази тема да оглавява дневния ред и да отклонява вниманието от основния въпрос, а именно: равнопоставеността. Жените пак щяха да се прецакат, ако предпочетяха да се вторачат в нараненото си самолюбие, вместо в размера на заплатата си. Защото единствено и само по-високите трудови възнаграждения и по-голямата икономическа власт можеха да гарантират неприкосновеността на женската самостоятелност.