Ю Несбё - Нож

Хари пъхна козия крак в процепа между вратата и рамката.

Ключалката поддаде чак след като напъна с тежестта на цялото си тяло.

Влезе. Тишината нарушаваше единствено ехото от капеща вода някъде в дълбините на мрака и напомняше на Хари равномерния звуков сигнал от сонар на подводница. Сабото му беше споделил, че си е свалил аудиофайл със сонар от интернет: преди лягане си го пускал и така се приспивал. Усещането, че се намира под вода, му действало успокояващо.

От съставките в смрадта Хари успя да изолира само три: пикня, бензин и мокър бетон. Включи джобния фенер и влезе по-навътре. Лъчът падна върху дървена пейка, най-вероятно задигната от близък парк, и матрак, почернял от влага и мухъл. Пред хоризонталната амбразура към фиорда бяха заковани дъски.

Както и предположи, мястото се оказа идеално.

Не се стърпя.

Изключи фенера.

Затвори очи. Искаше да изпита чувството още сега, предварително.

Опита се да си го представи, но картините не се появяваха.

Защо? Навярно трябваше да подхрани омразата си. Насочи мислите си към Ракел. Ракел на пода в дневната. Свайн Фине над нея. Ето, нажежи омразата.

И под клепачите му изникна видение.

Хари изкрещя в тъмното и отвори очи.

Какво, по дяволите, се случваше? Защо видя себе си, оплескан с кръв?

Свайн Фине се събуди от пукота на прекършен клон. Мигновено се разбуди и прикова поглед в тавана на двуместната си палатка.

Бяха ли го намерили? Тук, тъй далече от населено място, в гъста иглолистна гора насред толкова непроходим терен, че дори куче би се затруднило да си проправи път?

Ослуша се напрегнато. Опита се да се досети по звуците какво може да е. Изпръхтяване. Значи, не е човек. Тежки стъпки по земята. Толкова тежки, че тя вибрираше. Беше едро животно. Лос? Като млад Свайн Фине често търсеше убежище в гората. Вземаше си палатката и нощуваше в Маридален или в Сьоркедален. Местността Осломарка е обширна и предоставяше свобода и приют на младеж, който често се забъркваше в неприятности, не се вписваше в обществото и околните или го отбягваха, или се опитваха да го прокудят. Така обикновено реагират хората, когато се страхуват. Свайн Фине недоумяваше как са разбрали. Та нали той толкова усърдно го криеше от тях. Едва пред малцина бе разкрил истинското си лице. Кой е всъщност. Виж, техният страх беше съвсем разбираем. Тук, в гората, сред дивата природа, той се чувстваше повече у дома си, отколкото в града, само на два-три часа пеша оттук. Местността приютяваше неподозирано разнообразие от животни. Сърни, зайци, златки. И лисици, разбира се. Хранеха се с отпадъци, изхвърлени от хората. Някой и друг благороден елен. През една ясна лунна нощ той видя рис да се прокрадва по отсрещния бряг на езерото. Имаше и много птици: орел рибар, горска улулица, пернатонога кукумявка. Не беше мяркал обаче ястреби кокошкари и врабчари — честа гледка през детството му. Но наскоро високо горе, над върховете на дърветата, прелетя обикновен мишелов.

Лосът се приближи. Вече не се чуваше пукот на клони. А лосовете прекършват клони. Към платнището на палатката се притисна муцуна и започна да души нагоре-надолу. Муцуна, която търсеше храна. Посред нощ. Това не беше лос.

Фине се претърколи в спалния чувал, грабна джобния фенер и цапна с него муцуната през платнището. Тя се отдръпна. Отвън се чу дълбоко изсумтяване. После муцуната пак се притисна към платнището, но по-силно, Фине включи фенера и пак го изключи. Разбра какво е. Видя очертанията на едра глава и муцуна. Ноктите задраха по платнището с остро пращене. Фине реагира светкавично. Грабна калъфа, който винаги държеше до главата си върху подложката за спане, смъкна ципа и се изтърколи от палатката така, че да не обръща гръб на животното. Беше разпънал бивак върху два квадратни метра безснежна, равна земя по един склон, пред едър камък, разделящ течащата разтопена вода на две вади от двете страни на палатката. Сега Фине се претърколи гол надолу по склона. Не обръщаше внимание на болката, докато клони и камъни раздираха плътта му; чуваше само пукането на съчки. Мечката го преследваше. Движещият се обект събуди ловния й инстинкт. Свайн Фине знаеше, че не е по силите на никое човешко същество да избяга от мечка — не и по този терен. Той изобщо не възнамеряваше да бяга. Нито пък да ляга и да се преструва на мъртъв — според някои добра стратегия при среща с див звяр. Пълни идиоти! Мечка, току-що излязла от бърлогата си, е озверяла от глад и с най-голямо удоволствие ще изяде проснато на земята неподвижно тяло. Свайн Фине стигна до подножието на склона, стъпи на земята, опря гръб в дебел ствол на дърво и се изправи. Включи фенера и го насочи в посоката, откъдето идваше приближаващият се звук. Животното се закова намясто, когато светлината прониза очите му. Заслепено, то се изправи на два крака и размаха лапи във въздуха. Беше кафяв мечок. Висок около два метра. И по-висок можеше да е, помисли си Фине, захапа кожения калъф и изтегли ножа пуко. Навремето дядо му твърдеше, че последната мечка, уловена в Осломарка през 1882-ра от лесничея Шелсос под прекатурено от вятъра дърво, била висока близо два метра и половина.