Ю Несбё - Нож

— Моля?

Той отвори очи и я изгледа.

— Усещам миризмата на тъга, Дагни. На отчаяние. И болка.

Този път на Дагни не й се наложи да изиграва потреперването си.

— Последния път ти не миришеше така. Да не са те навестявали гости?

— Гости? — Тя се опита да се засмее, но от гърлото й се изтръгна само хрипкав звук. — Глупости!

— Тази миризма ми е позната отнякъде. Нека потърся във виртуалната ми картотека… — Той постави пръст под брадичката си, смръщи чело и я огледа изпитателно. — Дагни, само не ми казвай, че си… Нали не си… Или си го направила, Дагни?

— Какво да съм направила? — Тя се опита да пропъди попъплилата я паника.

Той поклати печално глава.

— Четеш ли Библията, Дагни? Знаеш ли притчата за сеяча? Неговото семе е словото Божие. Ако зърната не покълнат, значи, дяволът е дохождал и ги е грабнал. Защото дяволът иска да отнеме вярата. Да отнеме детето ни, Дагни. Защото аз съм сеячът от притчата. Въпросът е дали дяволът те е спохождал.

Дагни преглътна и размърда глава, но сама не знаеше кима ли, или я поклаща отрицателно.

Свайн Фине въздъхна.

— В сублимен миг на интимност ти зачена от мен рожба на любовта. Навярно в момента съжаляваш, навярно изобщо не искаш това дете. Но сърце не ти дава да го убиеш хладнокръвно, защото знаеш, че е заченато с любов. Затова си търсиш благовидна причина да го махнеш.

Той говореше високо и артикулираше старателно. Подобно на актьор на театрална сцена, помисли си тя, който произнася силно и с подчертана дикция всяка дума, та да я чуят и зрителите на най-задния ред.

— Залъгваш собствената си съвест, Дагни. Внушаваш си, че не се е случило точно така; че не си го искала, че аз съм те принудил. Казваш си: ще намеря начин да заблудя полицията. Защото този мъж, този Сатана, ти е казал, че съм лежал в затвора за изнасилвания. Лежах, но никого не съм насилвал.

— Грешиш — възрази Дагни и изостави опитите да овладее треперенето на гласа си. — Няма ли да влизаме?

Чу колко умолително звучи гласът й.

Фине наклони глава на една страна. Както орел гледа червей, преди да го клъвне. Някак преценяващо, все едно още не е решил окончателно дали да не пощади клетата твар.

— Брачният обет е сериозно нещо, Дагни. Не ми се ще да подходиш лековато или пък да действаш прибързано. А ти ми се струваш… разколебана. Дали да не изчакаме още малко?

— Може ли да го обсъдим вътре?

— Раздвоен съм. Ще оставя баща ми да реши.

— Баща ти?

— Да. Жребият.

Той бръкна в джоба на панталона си и извади нещо. Държеше го с два пръста. Синьо-сив метален куб зар.

— Това ли е баща ти?

— Жребият е баща на всички ни, Дагни. Ако се падне едно или две, ще се венчаем днес. Три или четири — ще го отложим за друг ден. Пет или шест… — Той се наведе напред и прошепна в ухото й: — Означава, че си ме предала, и аз незабавно ще ти прережа гърлото още тук. А ти ще стоиш безмълвно и безропотно, подобно на жертвено агне, и ще се оставиш да те заколя. Протегни си ръката.

Фине се изправи. Дагни го гледаше ужасена. Очите му не излъчваха чувства — не и чувства, познати на нея. В тях нямаше нито гняв, нито съчувствие, нито възбуда, нито нервност, нито веселие, нито омраза, нито любов. В тях Дагни съзря единствено воля. Неговата воля. Хипнотична, повелителна сила, която не се нуждае нито от разум, нито от логика. Идеше й да крещи и да бяга. Но вместо това изпъна длан напред.

Фине сви шепи и раздруса зара. Бързо обърна едната си ръка и я захлупи върху дланта на Дагни. Тя потръпна при допира на топлата му, суха, загрубяла кожа.

Той си отдръпна ръката. Погледна в дланта й. Устата му се разтегли в широка усмивка. Дагни пак затаи дъх и погледна на свой ред. От зара я гледаха три черни очи.

— До скоро виждане, любов моя. — Фине вдигна глава нагоре. — Обетът ми остава в сила.

Машинално Дагни също погледна към небето, където светлините от града обагряха облаците в жълто. Когато сведе очи, Фине беше изчезнал. Тя чу затръшване на порта на отсрещния тротоар.

Бутна вратата на църквата и влезе. Акордите на органа от последната служба сякаш още отекваха в просторния кораб. Отиде до изповедалня в дъното и седна. Дръпна перденцето.

— Тръгна си — каза тя.

— Накъде? — попита гласът зад решетката.

— Не знам. Пък и вече няма значение. Изпусна го.

— Разбрал е по миризмата! — Хари чу как гласът му отекна в църквата. И макар че вътре бяха само той и Дагни, понижи глас: — Каза ти, че е разбрал по миризмата? И е хвърлил зар?

Дагни кимна и посочи диктофона, който бе поставила върху скамейката помежду им.