Ю Несбё - Нож

— Продължете, моля — подкани го Дагни.

Той вдигна глава. Синият цвят на ирисите му изглеждаше разводнен.

— Ще го попитате какви последствия ви очакват, ако не изпълните нарежданията му, за да можем да запишем заплахите. Ако разполагаме с тях и с разговор, в който Фине косвено потвърждава изнасилването, доказателствата ще са достатъчно за осъдителна присъда.

Дагни Йенсен въздъхна.

— Ще ви разбера, ако откажете — увери я полицаят.

— Споменахте и за други начини.

— Да. — Хари Хуле отпи от кафето и не продължи.

— Но?

Той сви рамене.

— Този е най-надеждният. Църквата е идеална в редица отношения. Вътре е тихо и качеството на записа ще бъде добро. Освен това ще се намирате на обществено място, където Фине няма да може да ви нарани…

— И последния път се намирахме на обществено място.

— … и ние ще можем да разположим наблизо полицейски екипи и да следим изкъсо ситуацията.

Дагни го погледна. От самото начало бе съзряла нещо познато в очите му. Сега си даде сметка какво е. Същото, което бе видяла и в собствения си поглед и първоначално го бе взела за пукнатина в огледалото. Поражение. Щета. Нещо в гласа на този мъж й напомняше за учениците, които с разтреперан глас й поднасяха лъжливите си оправдания за непредадена домашна работа. Дагни отиде до печката, остави каната и надзърна през прозореца. Навън се разхождаха хора. Фине не се виждаше. Изкуствена, мнима идилия. Преди Дагни не бе възприемала така външния свят. Мислеше си, че всичко е каквото изглежда.

Тя се върна и се свлече върху кухненския стол.

— Ако ще го правя, искам да съм сигурна, че повече няма да го видя. Разбирате ли, Хуле?

— Напълно. Имате думата ми: повече никога няма да видите Свайн Фине. Никога. Сега по-спокойна ли сте?

Никога. Тя знаеше, че това не е истина. Както знаеше, че когато говореше за спасение, онази свещеничка лъжеше; казваше го просто за утеха. Но й вършеше работа. Макар ние, хората, да прозираме лъжата зад „никога повече” и „спасение”, тези вълшебни думи отварят дверите към сърцата ни, а сърцето вярва в онова, което иска. Дагни усети как вече диша по-леко. Премига. И когато го видя пред прозореца, с глава, окръжена от слънчев ореол, тя престана да вижда онази щета в погледа на полицая. Престана да чува и фалшивата нотка в гласа му.

— Добре — отсече Дагни. — Обяснете ми как ще процедираме.

Хари спря на улицата пред къщата на Кая Сулнес и й позвъни за трети път. Със същия резултат. „Телефонът на абоната е изключен или е извън…” Хари отвори портата от ковано желязо и тя проскърца. Тръгна към входната врата. Това си беше пълна лудост. Без никакво съмнение. Но какво друго можеше да направи? Натисна звънеца. Зачака. Позвъни повторно.

Долепи чело до елипсовидното стъкло на вратата и видя палтото й — с него беше дошла на погребението — да виси на закачалка. Черните й ботуши с високи токчета пък стояха на поставка за обувки под палтото.

Хари мина зад къщата. Тук-таме по ниско полегналата повехнала трева още се белееше сняг.

Погледна към прозореца на стаята, която навремето Кая използваше за спалня, но не беше изключено, разбира се, да е преместила леглото си другаде. Когато се наведе, за да гребне шепа сняг и да го оформи на топка, Хари видя отпечатък от стъпка. От подметка на ботуш. Умът му започна да търси из виртуалната си картотека. И се натъкна на съвпадение: същия отпечатък от ботуш бе видял и в снега пред къщата в Холменколен.

Хари бръкна под якето си. Допускаше, естествено, да греши и отпечатъкът да не е същият. А навярно в момента Кая изобщо не си беше вкъщи. Стисна дръжката на служебния си „Хеклер и Кох”, приведе се и с дълги, безшумни крачки изкачи стълбите. Хвана дулото с намерението да строши елипсовидния прозорец, но реши първо да натисне дръжката.

Вратата се оказа отключена.

Хари прекрачи прага. Ослуша се. Тишина. Подуши въздуха. Долови леко ухание на парфюма на Кая — най-вероятно от шала, метнат на закачалката до палтото.

Тръгна по коридора с насочен напред пистолет.

В кухнята копчето на кафемашината светеше червено. Хари стисна по-здраво дръжката на пистолета и опря пръст о спусъка. Продължи нататък. Вратата към дневната стоеше открехната. Отвътре се носеше бръмчене като от мухи. Хари предпазливо бутна вратата с крак и влезе с вдигнат пистолет.

Тя лежеше на пода със затворени очи и скръстени на гърдите ръце. Носеше същата стара вълнена жилетка. Тялото и бледото й лице бяха окъпани в дневната светлина, нахлуваща през прозореца.