Ю Несбё - Нож

— Ох! Не знам, Хари.

— Не знаеш?

— Ще говорим утре. Става ли?

— Разбира се. — Хари стисна очи и изруга наум. — Извинявай. Държа се като идиот. Просто не мога да…

— Не се тревожи, Хари. Утре ще поговорим. Докато си отстранен, по-добре не споделяй с никого, че сме го обсъждали.

— Няма, естествено. Лека нощ, приятелю.

Хари отвори очи и пусна телефона в джоба си. На тротоара пред него пияно момиче хлипаше, опряло чело в стената на близка сграда. Момче с наведена глава утешително потупваше разстроената девойка по гърба.

— Чука се с други! — изкрещя момичето. — Изобщо не му пука за мен! На никой не му пука за мен!

— На мен ми пука — тихо каза момчето.

— Да! На теб — изсумтя презрително тя и продължи да плаче.

Миг преди да ги отмине, Хари срещна погледа на момчето.

Събота вечер. От отсамната страна на улицата стотина метра по-нататък имаше бар. Навярно беше препоръчително да пресече на отсрещната страна, за да избегне изкушението. Почти не минаваха автомобили, само някое и друго такси. А, всъщност доста си бяха. Образуваха стена от черни каросерии, която му пречеше да се добере до отсрещния тротоар. Мамка му, мамка му.

Трюлс Бернтсен гледаше седмия и последен сезон на „Щитът”. Поколеба се дали да не хвърли едно око на Порнхъб, но се отказа. Сигурно все някой от IT отдела следи в кои сайтове сърфират служителите на Главното управление. Впрочем, дали вече няма по-модерна дума от „сърфирам”? Трюлс пак си погледна часовника. В дома му интернетът беше по-бавен, но така или иначе, стана време да се прибира в кочината. Облече си якето, вдигна ципа. Нещо го глождеше. Чудеше се какво е, при положение че и днес изкара на обществена издръжка, без да му се наложи да си мръдне пръста; измина поредният ден, след който Трюлс можеше да си легне със спокойното убеждение, че сметката за пореден път излиза в негова полза.

Бернтсен погледна телефона.

Да, беше глупаво, но ако това щеше да сложи край на размислите по темата, по-добре да го направи.

— Дежурна оперативна част. Слушам.

— Обажда се Трюлс Бернтсен. Жената, която изпрати при мен преди малко, подаде ли сигнал срещу Свайн Фине, когато се върна долу при теб?

— Изобщо не се е връщала.

— И просто си е тръгнала, така ли?

— Ами сигурно.

Трюлс Бернтсен затвори. Позамисли се. Набра друг номер и зачака.

— Да, моля.

Трюлс едва чу гласа на колегата си заради силната музика и гръмките викове, долитащи отзад.

— На купон ли си, Хуле?

— На бар.

— Звучи „Moto”.

— Това е единственото хубаво нещо, което може да се каже за заведението. Какво искаш?

— Свайн Фине. Нали си му вдигнал мерника.

— И?

Трюлс разказа за посещението на жената.

— Мхм. Записа ли името и телефонния й номер?

— Казва се Дагни някоя-си. Йенсен или нещо такова. Ако искаш, питай дежурния колега дали е снел личните й данни, но се съмнявам.

— Защо?

— Според мен жената се страхува Фине да не узнае, че е идвала при нас.

— Ясно. И да звънна на колегата от дежурната част, няма да ми даде личните й данни, защото съм отстранен от служба. Ще слезеш ли да го попиташ?

— Мислех вече да се прибирам.

Трюлс се заслуша в мълчанието на събеседника си отсреща. Леми пееше „Killed By Death” [Убит от смъртта.].

— От мен да мине — изсумтя Трюлс.

— Още нещо. Полицейската ми карта е деактивирана и нямам достъп до кабинета ми. Моля те да извадиш служебния ми пистолет от най-долното чекмедже и да ми го донесеш след двайсетина минути пред „Олимпен”. Ще го направиш ли?

— За какво ти е пистолет?

— За да се отбранявам срещу злото по широкия свят.

— Чекмеджето ти е заключено.

— Е, ти нали си извади дубликат.

— Ъъъ… Защо мислиш така?

— Забелязах, че нещата ми вътре са разместени. Преди време ти държеше вътре бучка хашиш, конфискувана от „Наркотици”, съдейки по етикета на пликчето. За да не я открият в твоето чекмедже, ако решат да тършуват.

Трюлс не отговори.

— Е?

— След петнайсет минути — изсумтя Трюлс. — И бъди точен. Не ми се зъзне на студа.

Скръстила ръце, Кая Сулнес се взираше през прозореца на дневната. Зъзнеше. По природа си беше много зиморничава. В Кабул, където температурата варира в много широки граници — от минус пет до над трийсет — нощните студени тръпки я спохождаха и през юли, и през декември и нямаше какво друго да направи, освен да чака да се съмне и пустинното слънце да я разтопи. И брат й се чувстваше по същия начин. Веднъж тя го попита дали двамата не са студенокръвни — неспособни да регулират собствената си телесна температура; дали и те като влечугите са зависими от температурата на околната среда: при минусови температури се вцепеняват и замръзват. Кая дълго вярваше, че е точно така. Че не тя контролира нещата. Че е безпомощно подвластна на обстоятелствата. И на околните.