Ю Несбё - Нож

Хари изпусна въздуха от дробовете си със стон. Свали пистолета и приклекна. Стисна големия пръст на крака й под окъсания филцов пантоф и го ощипа.

Кая подскочи, изкрещя и смъкна слушалките от главата си.

— Боже мой, Хари!

— Извинявай. Няколко пъти ти звъних. — Седна на килима до нея. — Трябва ми помощ.

Кая затвори очи и притисна длан към гърдите си, задъхана от уплахата.

— Това вече ми го каза.

Бръмченето от слушалките се оказа добре познат на Хари хевирок, надут до дупка.

— Ти ми се обади, защото искаш да те убедя да се съгласиш. — Хари извади пакета цигари.

— Не съм от хората, които се поддават на обработка, Хари.

— Но явно съм успял да те убедя да слушаш „Дийп Пърпъл”. — Той посочи слушалките.

Изчерви ли се Кая, или само така му се стори?

— Само защото ги описа като най-добрата банда в категорията „неволно-комичнино-жестоки”.

— Мхм. — Хари пъхна незапалена цигара между устните си. — И понеже настоящият ми план попада в същата категория, надявам се да те заинтригува. Затова започвам да…

— Хари.

— Имай предвид, че помагайки ми да вкарам зад решетките непоправим изнасилвач, помагаш на всички жени в този град. Ще помогнеш на Олег да получи възмездие за убийството на майка си. Ще помогнеш на мен…

— Спри, Хари.

— … да се измъкна от ситуация, за която сам съм си виновен.

Тя повдигна една от тъмните си вежди.

— Усещам, че става интересно.

— Вербувах една от жените, изнасилени от Свайн Фине, да изиграе ролята на примамка, за да го пипнем. Убедих невинна жена да носи скрит микрофон и диктофон по време на уж специализирана полицейска операция, докато всъщност ще участва в своеволна приумица на отстранен полицай. И на негова съучастница, бивша колежка. Ти.

— Шегуваш се. — Кая прикова поглед в него.

— Не. Оказва се, че ми липсват морални задръжки и не бих се спрял пред нищо, за да заловя Свайн Фине.

— И аз бих избрала съвсем същите думи.

— Нужна си ми, Кая. С мен ли си?

— И защо, за бога, да го правя? Това е пълна лудост.

— Колко пъти сме знаели кой е виновникът, но сме били с вързани ръце заради необходимостта да спазваме правилата? Е, вече не работиш в полицията. Не си длъжна да спазваш правилата.

— Но ти си длъжен — макар и временно отстранен. Рискуваш да изгубиш не само работата, но и свободата си. Накрая в затвора ще лежиш ти, не Фине.

— Нищо няма да изгубя, Кая. Нямам повече за губене.

— Ами нощния ти сън? Даваш ли си сметка на какво излагаш тази жена?

— Ще спя спокойно нощем. Дагни Йенсен знае, че действам изцяло на своя глава. Разконспирира ме.

— Каза ли ти го?

— Не. Ще продължим да се преструваме. Така впоследствие тя ще може да заяви, че е смятала акцията за напълно законна, и няма да бъде санкционирана. Тя иска не по-малко от мен Свайн Фине да бъде елиминиран.

Кая се обърна по корем и се надигна на лакти. Ръкавите на вълнената й жилетка се набраха по дългите й тънки ръце.

— Да бъде елиминиран… Какво точно имаш предвид с тези думи?

— Да бъде изваден от играта — сви рамене Хари. — Отстранен.

— Отстранен от…?

— От улиците. От обществеността.

— Тоест, тикнат в затвора?

Хари я погледна, докато смучеше незапалената цигара.

— Например — кимна той.

Кая поклати глава.

— Не знам дали ми стиска, Хари. Много си се… променил. Винаги си разтягал границите, но това вече не си ти. Това не сме ние. Това е просто… — Тя продължи да клати глава.

— Кажи го, де.

— Това е омраза. Скръб и омраза, които образуват взривоопасна смес.

— Права си. — Хари извади цигарата от устата си я прибра в пакета. — Греша. Не съм изгубил абсолютно всичко. Остана ми омразата.

Стана и излезе от дневната. Чуваше как от слушалките на Кая Иън Гилън в крещящо вибрато обещава да ти стъжни живота, да те прати… Изречението секна, прекъснато от китарата на Ричи, после Гилън завърши „Into the Fire” [В огъня.]… Хари излезе и се озова под ослепителната дневна светлина.

Пиа Бор почука на спалнята на дъщеря си.

Почака. Никакъв отговор.

Бутна вратата.

Той седеше на леглото с гръб към нея. Още не си беше съблякъл камуфлажната униформа. Върху кувертюрата лежаха пистолет, калъф за нож и прибор за нощно виждане.

— Трябва да спреш — каза тя. — Чуваш ли, Руар? Това не може да продължава.

Той се обърна към нея.

Зачервените очи и подпухналото лице издаваха, че е плакал. И че най-вероятно не е мигнал.

— Къде беше снощи, Руар? Говори с мен.

Съпругът й — или по-скоро онова, което бе останало от някогашния й съпруг — пак се завъртя към прозореца. Пиа Бор въздъхна. Упорито отказваше да издаде къде е бил, но бучиците пръст по пода подсказваха, че най-вероятно е бродил из гора. Из поле. Из сметище. Пиа седна от другата страна на леглото. Нуждаеше се от това разстояние, както човек спазва дистанция с непознат.