Ю Несбё - Нож

— Какво си направил? — попита тя. — Какво си направил, Руар?

Зачака отговора му със страх. Минаха пет секунди. Той мълчеше. Пиа стана и излезе бързешком от стаята. Почти с облекчение. Каквото и да беше сторил, тя нямаше вина. Пита го три пъти. Какво повече да се иска от нея?

Дагни погледна осветения от лампа часовник над входа на католическата църква. Девет. Ами ако Фине не се появи? От „Драменсвайен” и „Мункедамсвайен” се носеше грохот от уличното движение, но когато погледна нагоре по тясната уличка към парка около Кралския дворец, Дагни не видя нито движещи се автомобили, нито хора. Покрай Акер Брюге и фиорда също не се мяркаше жива душа. Окото на бурята, мъртвият ъгъл на града. Църквата се беше сбутала, приклещена между две офис сгради и почти по нищо не личеше, че това е християнска църква. Вярно: нагоре сградата се стесняваше и я увенчаваше стреловидна кула, но върху фасадата нямаше нито кръст, нито изображения на Христос и Богородица, нито латински цитати. Дърворезбата по масивната дървена врата — широка, висока и отключена — донякъде навеждаше на предположение за сграда с религиозно предназначение, но така би могъл да изглежда вход към синагога, джамия или молитвен дом на малобройна религиозна общност. Когато човек приближеше, можеше да прочете на табло за съобщения, поставено зад стъклена витрина до вратата, че тази неделя службите започват от сутринта и се водят на норвежки, английски, полски и виетнамски. Последната литургия — на полски — беше приключила само преди половин час. Бумтенето не спираше, но улицата беше притихнала. Колко ли съм сама, чудеше се Дагни. Тя не попита Хари Хуле колко свои колеги е разставил наоколо, за да я наблюдават, нито дали са заели позиции на открито, или в църквата. Навярно защото не искаше да знае. Иначе имаше опасност да се издаде. Погледът й се плъзна покрай прозорците и пасажите на отсрещния тротоар и затърси обнадеждено. И обезверено. Защото нещо дълбоко в нея й подсказваше, че няма друг освен Хуле. Той и тя действат сами. Това се бе опитал да й каже той с поглед. След като се раздели с него, Дагни провери в интернет и получи потвърждение на онова, което помнеше да й е попадало във вестниците: Хари Хуле е светило в криминалната полиция и съпруг на клетата жена, убита преди броени дни. Намушкана с нож. Това обясняваше счупеното в погледа му, напомнящ пукнато огледало. Но вече беше твърде късно. Тя сама задейства цялата машина и имаше възможност да я спре, ала не го направи. Дагни лъжеше себе си не по-малко, отколкото я бе излъгал Хуле. Зъзнеше. Защо не се облече малко по-дебело? Пак си погледна часовника.

— Мен ли чакаш?

Сърцето й примря.

Как бе успял да я доближи, без да го усети?

Тя кимна.

— Сами ли сме?

Дагни кимна повторно.

— Наистина ли? Никой ли не се е появил, за да чества заедно с нас сключването на нашия брачен съюз?

Дагни отвори уста, но оттам не излезе нищо.

Свайн Фине се усмихна. Влажните му месести устни оголиха пожълтели зъби.

— Дишай, любов моя. Нали не искаме детето да получи мозъчно увреждане заради недостиг на кислород?

Дагни се подчини. Пое си дъх.

— Трябва да поговорим — смотолеви тя с разтреперан глас. — Мисля, че съм бременна.

— Разбира се, че си бременна.

Дагни едва се сдържа да не отстъпи назад, когато той посегна към нея и през дупката в ръката му проблесна светлина. Докосна бузата й е топлата си суха длан. Тя си припомни да диша. Преглътна с мъка.

— Налага се да обсъдим някои въпроси от практически характер. Може ли да влезем?

— Къде?

— В църквата. Тук е студено.

— Разбира се, че ще влезем. Нали ще се венчаем. Няма закога да се бавим.

Той плъзна длан надолу по шията й. Дагни бе закрепила с тиксо „бръмбара” между чашките на сутиена си — под тънкия пуловер и палтото. Хуле я предупреди, че не могат да бъдат сигурни дали ще са направили сносен запис, преди да влязат в църквата, защото едва вътре ще заглъхне фоновият шум от града, пък и Дагни ще разполага с претекст да си съблече звукопритъпяващото палто. Освен това Фине няма как да се измъкне от затвореното помещение и ще го арестуват веднага след като запишат достатъчно материал за предявяване на обвинение.

— Влизаме ли? — подкани го Дагни и се отдръпна.

Пъхна ръце в джобовете на палтото си и изигра демонстративно потреперване от студ.

Фине не помръдна. Затвори очи, отметна глава назад и изду ноздри.

— Надушвам нещо — заяви той.