Ю Несбё - Нож

— Видях, но не бях… в настроение.

— Разбрах какво е станало. — Тя въздъхна тежко и изведнъж гласът й се изпълни с болка и съчувствие. — Ужас.

Последва пауза — безгласна интерлюдия, призвана да осъществи прехода между две действия в театрален спектакъл. Когато продължи, Александра не говореше нито с плътния си сластен тембър, нито с дълбоко съчувствения. А с професионално-деловия.

— Имам нещо за теб.

Хари въздъхна и прокара длан по лицето си.

— Целият съм слух.

С Александра Стурдза работеха отдавна и Хари вече се бе сбогувал с надеждата някога да получи ценни сведения от нея. Запознаха се преди повече от половин година. Тогава Хари се отби по работа в Съдебномедицинския отдел на Държавната болница. Там го посрещна млада жена. Тъкмо излизаше от лабораторията. Имаше сурово, сипаничаво лице, очите й мятаха мълнии, а в говора й се долавяше слаб акцент. Въведе го в кабинета си и си съблече бялата престилка. Хари я помоли за неофициално съдействие: да пусне ДНК профила на Свайн Фине в базата данни и да провери няма ли да получи съвпадение с пробите, иззети по убийства и изнасилвания с неразкрит извършител.

— Значи така, а, Хари Хуле? Искаш да прередиш другите колеги?

След като през 2014 година Стуртингът премахна давността на убийствата и изнасилванията, заявки за ДНК експертизи по прекратени случаи напълно закономерно заляха „Съдебна медицина” и справките се проточваха.

Хари обмисли няколко парафрази, но по прямия й поглед отсъди, че не е необходимо да прибягва до тях.

— Точно така.

— Интересно. Какво предлагаш насреща?

— Ами… какво искаш?

— Една бира с Хари Хуле ще свърши работа като за начало.

Под престилката Александра Стурдза носеше черни, впити дрехи, които подчертаваха мускулестото й тяло. Напомняше котка и спортен болид, но всъщност Хари никога не се бе вълнувал от автомобили, пък и предпочиташе кучета.

— Ако така ще спечеля благоразположението ти, ще те черпя една бира. Но да знаеш, че не пия. И съм женен.

— Ще я видим тая работа — засмя се дрезгаво тя.

Държеше се като жена с богат житейски опит, но външността не позволяваше да отгатнеш възрастта й. Можеше да е на двайсет, а можеше и да наближава четирийсет.

— Утре сутринта в осем ще те чакам в „Револвер”. Ще видим какво ще намеря. Става ли?

Не му предостави кой знае колко ценни сведения — нито тогава, нито по-късно. Но от време на време намираше по някоя дреболия, колкото да я използва като претекст да го изведе на бира. Хари запази професионална дистанция и винаги гледаше срещите им да са кратки и делови — докато Ракел не го изхвърли. Тогава бентът се разкъса и стихията отнесе всичко, включително неговите принципи за професионална дистанция.

Хари забеляза, че стената е станала един тон по-сива.

— Открих частично съвпадение по един случай — започна Александра.

Хари се прозина. Познатата стара песен.

— Реших да сравня ДНК профила на Свайн Фине с всички налични профили в базата данни. И открих частично съвпадение с извършител на убийство.

— Какво ще рече това?

— Че Свайн Фине е баща на осъден за убийство.

— О, по дяволите. — Озари го смътно предчувствие. — Как се казва синът му?

— Валентин Йертсен.

По гърба на Хари полазиха студени тръпки. Валентин Йертсен. По принцип Хари не смяташе наследствеността за по-определяща от окръжаващата среда, но имаше известна логика във факта, че семето на Свайн Фине, неговият генетичен материал е участвал в създаването на момче, превърнало се в един от най-бруталните убийци в норвежките криминални хроники.

— Очаквах да си по-изненадан — отбеляза Александра.

— Аз — също. — Хари си разтърка тила.

— Това сведение ще ти свърши ли работа?

— Да. Определено. Благодаря ти, Александра.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Добър въпрос.

— Защо не се отбиеш у нас да ми благодариш лично?

— Както казах, не съм в настроение за…

— Не е задължително да правим каквото и да било. Може би и двамата имаме нужда да полежим, сгушени до някого. Нали помниш къде живея?

Хари затвори очи. Откакто бентът се скъса, беше минал през няколко легла, порти и жилищни дворове и алкохолът бе забулил с пелена лица, имена и адреси. Пък и в момента образът на Валентин Йертсен изтласкваше всичките му маловажни спомени.

— Дявол да го вземе, Хари. Вярно, беше пиян, но не можеш ли поне да се престориш, че си спомняш?

— В „Грюнерльока”. Улица „Сайлдюк”.

— Браво на момчето. След един час?