Ю Несбё - Нож

— Не — отвърна жената, представила се като Дагни Йенсен. — Но ако разпозная мъжа сред изнасилвачите във вашия архив, е възможно да затвърдя убеждението си.

Трюлс се почеса по уродливо издаденото чело.

— Но не желаете да подаде сигнал, преди да сте го видели в базата данни?

— Точно така.

— Обикновено не процедираме по този начин. Но ще ви пусна десетминутно слайдшоу на този екран и ако открием въпросния тип, ще оформите сигнала и показанията с колегата долу. В момента съм сам, а съм затрупан с работа. Съгласна?

— Да.

— Да започваме тогава. Предполагаема възраст на извършителя?

Само след три минути Дагни посочи снимка на екрана.

— Кой е този?

Трюлс усети, че тя отчаяно се опитва да овладее треперенето на гласа си.

— Небезизвестният Свайн Фине. Него ли видяхте?

— Какво е извършил?

— Какво ли не. Да видим. — Трюлс натисна няколко клавиша и на екрана се отвори подробното му досие.

Той видя как погледът на Дагни Йенсен заподскача надолу по страницата, а по лицето й се изписваше все по-силен ужас, докато от сухия полицейски език страшилището постепенно се показа в цялата си чудовищност.

— Убивал е жени, които е осеменявал — прошепна тя.

— Нанасяне на телесна повреда и убийство по особено жесток начин — поправи я Трюлс. — Излежал си е присъдата, но едва ли има престъпник, за когото да приемаме сигнали с по-голямо удоволствие.

— Сигурни… сигурни ли сте, че ще успеете да го хванете?

— О, ако го обявим за общонационално издирване, ще го пипнем. Друг е въпросът дали ще успеем да го осъдим само въз основа на обвинение в изнасилване. Обикновено в такива случаи е дума срещу дума и се налага да освободим заподозрения. Но сега, с вашите показания, ще водим с два на един. Поне така се надявам.

Дагни Йенсен преглътна с мъка няколко пъти.

Трюлс се прозина и си погледна часовника.

— Е, вече прегледахме снимките. Сега слезте при колегата за административната част.

— Добре. — Жената продължаваше да се взира в екрана. — Да, разбира се.

Седнал на дивана, Хари се взираше в стената. Не беше включил осветлението. Тъмнината бавно размиваше очертанията и цветовете наоколо и покриваше челото му все едно с охлаждащ компрес. Щеше му се да може да заличи и самия него. Като се замисли човек, не е нужно животът да е толкова сложен. Може да се сведе до двойния въпрос на „The Clash”: Should I stay or should I go? [Да остана ли, или да си тръгна?]. Да пие ли? Или да не пие? Искаше да пие. Да изчезне. Но не можеше. Все още не.

Хари разопакова подаръка от Бьорн. Както и предположи, оказа се грамофонна плоча. „Road to Ruin” [Пътят към разрухата.]. Ако се вярваше на Йойстайн, който се позоваваше на рецензия от Лу Рийд, определил музиката им като „пълен боклук”, „The Ramones” имали само три читави албума. Хари имаше двата. Бьорн му беше купил третия, липсващия в колекцията му. На рафта зад Хари — между дебютните албуми на „The Rainmakers” и на „Rank and File” стояха едноименният „Ramones” и „Rocket to Russia”.

Хари извади черното винилово слънце и пусна „Road to Ruin”.

Постави игличката на грамофона върху началото на J Wanna Be Sedated” [Искам да ме седират, тоест да ми бият успокоително.]. Китарени рифове изпълниха стаята. Този албум звучеше по-близко до масовия вкус, отколкото дебютният „Ramones”. Минималистичното китарено соло му допадаше, но не беше толкова сигурен за модулацията след него. Тя подозрително се приближаваше до буги-вугито на „Status Quo”, но в силно елементаризиран вид. И въпреки това парчето беше изсвирено с арогантна самоувереност, която много му харесваше. Такава нафуканост бандата демонстрираше и при изпълнението на „Rockaway Beach”, където със същото самочувствие „The Ramones” стъпваха върху основите, положени от предшествениците им „Beach Boys” подобно на автоджамбази, които, ухилени до уши, най-невъзмутимо си джиткат по „Сгургата” със смъкнати прозорци.

Докато Хари се опитваше да реши харесва ли му „I Wanna Be Sedated” и дали му се ходи на бар, телефонът освети ниската масичка.

Хари присви очи, за да види екрана. Въздъхна. Да вдигне или не?

— Здрасти, Александра.

— Здрасти, Хари. Най-после успях да се свържа с теб. Вземи да смениш съобщението на гласовата си поща.

— Защо?

— „Говорете, ако е строго наложително” — изимитира го тя. — Не казваш дори името си. Само пет думи — на всичкото отгоре звучат като предупреждение — и после звуков сигнал.

— Явно постига целта, с която съм го записал.

— Та мисълта ми, господин Хуле, е, че ти звъних няколко пъти.