Ю Несбё - Нож

Замина за Хонконг, за да избяга от всичко. От следователската професия, защото разнебитваше психиката му. От себе си, защото се бе превърнал в разрушителна сила, погубваща всичко наоколо. Но най-вече от Ракел и Олег, защото не искаше да им навреди повече, отколкото вече им бе навредил.

И всеки ден, докато чакаше асансьора, се взираше в телефона и попипваше монетите в джоба на панталона си.

Дванайсет натискания на клавишите и ще чуе гласа й. Ще се увери, че двамата с Олег са добре.

Не можеше обаче да е сигурен в това, преди да им се обади.

В живота им цареше хаос и след неговото заминаване можеше да се е случило какво ли не. Не беше изключено Ракел и Олег да са били увлечени във водовъртежа, завихрил се след ужаса със Снежния човек. Ракел беше силна, но Хари познаваше не един и два случая на героично оцелели, които се сриват, след като всичко свърши.

Докато не набереше номера, те си стояха там. В главата му, в телефона, някъде по света. Докато не разполагаше с нова информация за тях, можеше да си ги представя на разходка по пътеките из местността Нурмарка през октомври. Тримата — той, Ракел и Олег. Малкият тича напред и се опитва да улови падащите листа, надавайки весели възгласи. Хари усеща топлата суха длан на Ракел в ръката си. През смях тя го пита защо се усмихва. Той поклаща глава: чак сега си дава сметка, че се е усмихвал.

По тази причина Хари нито веднъж не докосна онзи телефон. Докато съумяваше да се въздържи да набере онези дванайсет цифри, можеше да си въобразява на воля как някой ден всичко пак ще се върне в старото русло.

Хари натисна последния от осемте клавиша.

Чуха се три сигнала „свободно”, преди да му вдигнат.

— Хари?

Първата изречена сричка съдържаше изненада и радост, втората — пак изненада, но примесена с известно безпокойство. Хари и Олег се чуваха рядко по телефона, и то винаги вечер, никога през работно време. Обикновено поводът за обаждането имаше прозаичен характер. Зад прозаичния повод се криеше искрена загриженост и обич, но всъщност нито Хари, нито Олег обичаха да говорят по телефона. Затова се стараеха да са пределно лаконични. Това не се промени и след като Олег се премести в Лакселв във Финмарк заедно с приятелката си Хелга. Там Олег караше едногодишен стаж преди последната си година в Полицейската академия.

— Олег — подхвана Хари и си даде сметка, че още от първата дума гласът му е задавен. Защото предстоеше да попари Олег с вряла вода, а младежът щеше да носи белезите от изгарянето, докато е жив. Хари го знаеше просто защото самият той носеше множество такива белези.

— Всичко наред ли е? — осведоми се Олег.

— Става дума за майка ти. — Хари млъкна само защото не беше в състояние да продължи.

— Да не сте се събрали? — попита обнадеждено младежът.

Хари затвори очи.

Новината, че двамата са се разделили по желание на Ракел, ядоса Олег. И понеже му спестиха причината за разрива, той стовари гнева си върху майка си, а не върху Хари. Хари не се смяташе за достатъчно грижовен баща, та да заслужава такава солидарност. Ни най-малко. След като влезе в живота на Олег, Хари се стараеше да не прекалява с намесата във възпитанието и да не се натрапва, когато момчето се чудеше на чие рамо да поплаче, защото на Олег не му трябваше баща заместител. А на Хари определено не му трябваше син. Но проблемът — ако човек го разглежда като проблем — беше, че Хари изпитваше силна симпатия към това сериозно, начумерено момче. А то му отвръщаше със същото. Ракел ги обвиняваше, че са еднакви. Навярно в думите й имаше доза истина. А малко по-нататък — в моменти, когато малкият беше капнал от умора или разсеян — се случваше от устата му да се изплъзне някое „тате” вместо онова „Хари”, за което се бяха договорили.

— Не — отвърна Хари. — Не сме се събрали. Олег, имам лоши новини.

Тишина. Хари се досещаше, че младежът е затаил дъх. Хари го поля с врялата вода:

— Съобщиха ми, че е мъртва.

Изминаха две секунди.

— Ще повториш ли? — помоли Олег.

Хари не знаеше дали ще намери сили, но опита. И успя.

— Как така мъртва? — попита Олег и в гласа му Хари вече долавяше металическо отчаяние.

— Тази сутрин я открили в къщата. Прилича на убийство.

— Прилича?

— Самият аз научих току-що. Криминалната полиция е на местопрестъплението. Тръгвам натам.

— Как…?

— Още не знам.

— Ама…

Олег спря дотук. Всъщност Хари не очакваше продължение на това всеобхватно „ама”. То просто изразяваше инстинктивно възражение, протест, продиктуван от чувство за самосъхранение, отричане на фактите. Ехо от неговото „ама…”, изречено двайсет и пет минути по-рано в кабинета на Катрине Брат. Хари чакаше, докато Олег се бореше със сълзите. На следващите му пет въпроса отговаряше все с неизменното „Не знам, Олег”.