Ю Несбё - Нож

— Ние? — сухо попита Хари.

— Натиснах копчето за стартиране на записа, нали? Какво повече искаш?

— Надявам се да си го направил. Провери ли дали записът е станал?

— Проверих ли? — Трюлс Бернтсен повдигна въпросително вежда и се ухили. — Споко бе. Ти за какъв ме имаш?

Хари отмести очи към светлинното табло със сменящите се цифри на етажите. После пак погледна Бернтсен. Изпита завист към колегата си с обратна захапка, уродливо издадено напред чело и характерен смях, спечелили му прякора Бийвъс. Никой обаче не смееше да го нарича така в негово присъствие — най-вероятно защото пасивноагресивното излъчване на Трюлс Бернтсен го правеше нежелан враг в евентуална критична ситуация, при която той попада в мъртвата зона на полезрението ти. В Отдела за борба с насилието недолюбваха Трюлс дори повече от Хари, но Хари му завиждаше по друга причина. Завиждаше на Трюлс Бернтсен заради пълния му непукизъм. Изобщо не му дремеше какво мислят за него колегите му — дотук с Хари си приличаха, защото и той не даваше пет пари за мнението на околните. Но способността да се изплъзва от отговорност относно възложената му полицейска работа — отговорност както практическа, така и морална — виж, нея Хари не я притежаваше. За него можеха да се кажат много лоши неща — и се казваха, както добре знаеше той, — но никой не можеше да му отрече, че е съвестен полицай. Това беше една от малкото му благословии и същевременно най-голямото му проклятие. Дори когато в личен план Хари лежеше на дрейф — както сега, след като Ракел го изгони, — полицаят в него отказваше да се предаде, да се остави на приятното свободно пропадане в анархизма и нихилизма така, както правеше Трюлс Бернтсен. Никой нямаше да награди Хари за стоицизма му, но това не го притесняваше. Той не търсеше нито признателност, нито изкупление чрез добри дела. Преди да срещне Ракел, неуморимостта, с която преследваше най-закоравелите злодеи в обществото и която граничеше с маниакалност, беше единственият му стимул да става сутрин. Затова той беше благодарен на този стаден ген или каквото там представляваше този следователски хъс, задето играеше ролята и на възпираща котва. Ала част от него копнееше за пълна, унищожителна свобода; да разкъса веригата на котвата и да се разбие в прибоя или просто да потъне в безбрежния тъмен океан.

Слязоха от асансьора и поеха по коридор с червени стени — потвърждение, че са слезли на правилния етаж. Минаха покрай няколко кабинета и се насочиха към общото офис помещение.

— Ей, Хуле! — извика Скаре от една отворена врата. Най-сетне беше успял да стане старши инспектор и да се намърда в стария кабинет на Хари. — Дракона те търси.

— Кой? Жена ти ли? — попита Хари, без да забавя ход, за да не чуе навярно гневния и неуспешен опит на Скаре да отвърне на удара.

— Яко — изгрухтя Бернтсен. — Скаре е пълен тъпанар.

Хари не схвана дали с тази реплика Трюлс му протяга приятелска ръка и не отговори. Нямаше никакви намерения да завързва нови приятелства с неподходящи хора.

Без нито дума за довиждане Хари свърна вляво на кръстовището в коридора и влезе през отворената врата на началника на отдела. Вътре, надвесен над бюрото на Катрине Брат, гърбом стоеше мъж. Хари го позна веднага по лъсналото голо теме, обрамчено от венец черна и удивително гъста коса.

— Дано не преча. Търсила си ме?

Катрине Брат вдигна поглед, а главният секретар Гюнар Хаген се завъртя рязко, все едно са го хванали да върши нещо нередно. Двамата изгледаха безмълвно Хари.

— Какво има? — вдигна вежда Хари. — Вече сигурно сте чули, а?

Катрине и Гюнар Хаген се спогледаха. Хаген се прокашля.

— Значи, знаеш?

— Е, как? Нали аз я разпитах.

Умът на Хари заработи енергично и стигна до извода, че прокурорът, на когото се бе обадил непосредствено след разпита на Сара, за да обсъдят как по-бързо да освободят бащата от ареста, на свой ред вероятно е осведомил Катрине Брат. Но какво търсеше тук главният секретар на полицията?

— Посъветвах дъщерята да си доведе адвокат, но тя отказа. Преди началото на разпита й предложих да преосмисли. Не пожела. Имам го записано на лента. Не, не на лента, а на харддиск.

Никой от двамата не се усмихна и Хари схвана, че е възникнал проблем. Много сериозен проблем.

— Бащата ли…? Да не би да… си е посегнал?

— Не — отрече Катрине. — Не е бащата, Хари.

Умът на Хари несъзнателно запечатваше подробностите. Хаген предостави думата на Катрине — от двамата тя беше по-близка с Хари. А тя използва името му напълно излишно. Въздушна възглавница за притъпяване на удара. В последвалата тишина ноктестата лапа пак стегна гърдите му. И макар Хари да не вярваше особено в телепатията и в ясновидството, го обзе чувството, че през цялото време тази лапа и онези проблясъци са се опитвали да му подскажат именно онова, което сега предстоеше да чуе.