Ю Несбё - Нож

Погледна си часовника и продължи да тича. Набра скорост. Усети как сърцето му заработи по-усилено. Ускори още. По мускулите му плъзна млечна киселина. Още малко по-бързо. Кръвта препускаше буйно по вените му, повличайки наслоената шлака. Заличи неприятните изминали дни. Отми мръсотията. Защо си въобразяваше, че бягането е противоположност на пиенето, че бягането е едва ли не своеобразна противоотрова, докато всъщност просто е друг вид наркотик? Е, поне по-полезен наркотик. Излезе от гората и се озова пред ресторант „Екебер” — някога схлупена съборетина, където седемнайсетгодишните Хари, Йойстайн и Сабото изпиха първата бира в живота си. Същата вечер Хари изгуби девствеността си — с жена, в спомените му много стара, а всъщност едва ли е имала повече от трийсет години. Така или иначе, тя се погрижи сексуалният му дебют да премине гладко. Съдейки с каква вещина дамата режисира „спектакъла”, Хари се съмняваше да е бил единственият й ученик. Понякога се питаше дали инвеститорът, обновил ресторанта, също не е минал през школата й. Навярно се е нагърбил да финансира ремонта, защото се е чувствал длъжен да изрази дълбоката си благодарност. Хари вече се затрудняваше да възстанови лицето й в паметта си, но още помнеше мъркащия й шепот в ухото си след акта:

— Никак не беше зле, малкия. Ще ощастливиш много жени, ще видиш. И на още толкова ще разбиеш сърцето.

Една от тези жени той ощастливи и същевременно й разби сърцето.

Хари застана на стълбите към затворения, притъмнял ресторант.

Подпря длани на коленете си и отпусна надолу глава. Усети как рефлексът за повръщане гъделичка дълбоко в гърлото му и чу хрипкавото си дишане. Преброи до двайсет, шепнейки името й. Ракел, Ракел. После се изправи и погледна града в краката си. Осло — есенен град. Сега, през пролетта, той приличаше на сърдита жена, събудила се сутринта неохотно в леглото и съвсем правилно преценила, че й трябва грим. Хари обаче нехаеше какво лежи долу в котловината, където се гушеше градът. Погледът му се устреми право към отсрещното възвишение, към къщата й отвъд онова, което въпреки всички светлини и трескава човешка дейност представляваше не друго, а угаснал кратер на вулкан, студен камънак и втвърдена глина. Хвърли поглед към хронометъра на часовника си и хукна.

Спря чак когато се върна на улица „Борггата”.

Изключи хронометъра и прикова поглед в засеченото време.

Пътя до дома си Хари измина пак бегом, но с по-бавно темпо. Отключи вратата на апартамента и докато влизаше, чу как стържат камъчетата от подметките по паркета. Спомни си предупреждението на Катрине да не си тътри краката.

С помощта на телефона си пусна музика от списъците си в „Spotify”. Парче на шведската гаражна рок банда „The Hellacopters” тръгна от звуковия панел марка „Сонос”, подарък от Олег за рождения ден на Хари. Този саундбар обезсмисли за една нощ колекцията му от грамофонни плочи, подредени на рафта зад дивана — анахроничен монумент, издигнат след повече от трийсет години усърдно събирачество. За този период албумите, неиздържали проверката на времето, най-безпощадно бяха отскубвани като плевели и свършваха в кошчето за смет. Докато хаотичното интро на китара и барабани в „Carry Me Home” караше високоговорителите да пулсират, Хари вадеше камъчета от подметките на обувките си и си мислеше как деветнайсетгодишното момиче, изгубило майка си, охотно се връща назад в миналото с грамофонните плочи, докато Хари с нежелание пристъпва в бъдещето. Остави обувките настрана, потърси „The Byrds”, невключени в нито една от плейлистите му — Бьорн Холм си падаше по музиката от шейсетте и началото на седемдесетте повече, отколкото Хари, и опитите му да запали Хари по Глен Кембъл се оказаха безрезултатни. Хари намери „Turn! Turn! Turn!” и в следващата секунда дванайсетструнната китара на Роджър Макгуин звънко огласи стаята. Девойката се бе зарибила по стари парчета. Беше се влюбила в тях, макар да не бяха нейната музика. Защото момичетата си падат по китаристи. И четири струни стигат, а този тип разполагаше с цели дванайсет. Хари, разбира се, допускаше да греши, но косъмчетата по тила му рядко бъркаха. А когато прочете върху обложката на плочата име, фигуриращо в протоколите за разпит, кожата на тила му мигом настръхна. Свърза името със снимката на момчето с китара „Rickenbacker”. Запали цигара и се заслуша в двойното китарено соло в края на „Rainy Days Revisited”. Питаше се колко време ще мине, докато успее да заспи. Колко ще изтрае да не пипа телефона, преди пак да провери дали Ракел не го е търсила.