Ю Несбё - Нож

— Чакай малко. Ти не се ли изнесе от къщата по Коледа?

— Да. — Хари разгони дима с ръка.

— Значи, после си ходил дотам тайно от Ракел?

— Спокойно, не съм станал психопат. Реших да не й казвам за следите. Достатъчно наплашена е от всичко, преживяно покрай мен, та да я стресирам допълнително. Отидох само да проверя дали нещата са наред. И се оказа, че не са.

— Значи, тя не знае и за фотокапана?

Хари сви рамене.

— Хари?

— Да?

— Напълно ли си сигурен, че този фотокапан е предназначен да улови Фине?

— Питаш дали не съм го сложил, за да следя какви мъже я посещават?

— Затова ли го сложи?

— Не — категорично отрече Хари. — Ако Ракел не ме иска, е свободна да се вижда с когото пожелае.

— Вярваш ли си, като го казваш?

Хари въздъхна.

— Добре. Значи, явил ти се е принудително затворен човек, който прилича на Фине, така ли?

— Не. Това го каза ти. Не беше Фине.

— Не беше ли?

— Не. Човекът… бях аз.

Столе Ауне прокара ръка през рядката си коса.

— И сега искаш диагноза?

— Давай. Паническо разстройство?

— Според мен подсъзнателно търсиш причини Ракел да се нуждае от теб. Например, заради необходимостта някой да я закриля от врагове. Но ти не си принудително затворен в заключено помещение, Хари. Обратно, изхвърлен си навън. Ракел е заключила вратата си за теб. Приеми го и продължи напред.

— Освен съветите можеш ли да ми изпишеш лекарство?

— Сън. Физическа активност. Опитай се да се видиш с някой, който поне малко да отвлече мислите ти от Ракел.

Хари пъхна нова цигара в ъгъла на устните си, сви юмрук и започна да изброява на пръсти, разгъвайки ги един по един:

— Да видим… Първо, да спя, казваш. Правя го. Всяка вечер се напивам до безпаметност. Второ… физическа активност. Бия се по баровете. Отметнато! — Дойде ред да вдигне титановата протеза. — Трето, да се срещам с хора. Правя секс с жени — грозни, красиви, всякакви. А с някои от тях дори водя смислени разговори. Ето, изпълнявам стриктно всичките ти препоръки.

Ауне погледна Хари. Въздъхна тежко, стана и си закопча сакото.

— Ами в такъв случай не виждам причина да не се оправиш.

Ауне си тръгна, а Хари остана седнал и в продължение на няколко минути гледа през прозореца. После стана и обиколи апартамента. Спалнята на съпружеската двойка беше чиста и спретната, леглото — застлано. Хари надникна в гардеробите. Дрехите на жената се ширеха в четири крила, докато тези на мъжа бяха натъпкани в едно. Грижовен съпруг. По тапетите в стаята на дъщерята личаха правоъгълници с по-ярък цвят. Навярно там доскоро бяха висели тийнейджърски плакати. Единствената снимка, останала от стария период, беше на младеж с китара „Rickenbacker”, закачена за преметнат през гърдите му специален колан.

Хари прехвърли скромната сбирка от грамофонни плочи върху полицата под огледалото.

„Propagandhi”. „Into It. Over It.” „My Heart to Joy”. „Panic! at the Disco”. Емо-банди [2] Така наречената емо-култура (от „емоционален”) — или емо-движение — младежка субкултура, характеризираща се с романтично отношение към възвишената любов, вглеждане в личните болезнени преживявания, депресия, предпочитания към черния цвят. Почитателите на емо-културата, предимно подрастващи, поддържат определен външен вид, за да подчертаят принадлежността си: черно боядисани коси с бретон, който скрива почти половината, лице, силен черен грим, пиърсинги и други пънкарски атрибути. Често критикуват емо-културата, че подтиква младежите към негативизъм, саморазрушително поведение и дори самоубийство. — Бел. прев. .

Затова Хари се изненада, когато пусна плочата, поставена в грамофона, и оттам се разнесоха завладяващи меки тонове в стила на ранните „Byrds”. Но въпреки дванайсетструнката, която звучеше почти като китарата на Роджър Макгуин, Хари бързо усети, че парчето е съвременно. Колкото и тръбни усилвателите и стари студийни микрофони да използваха, не можеха да докарат автентично ретро звучене и да заблудят опитния слушател. Освен това гласът пееше с отчетлив норвежки акцент и вокалната му техника носеше влиянието на Том Йорк и „Рейдиохед” от 1995-а, а не на Джийн Кларк и Дейвид Кросби от 1965-а. Хари плъзна поглед по гърба на обложката до грамофона и установи, че изписаните имена наистина са норвежки. Погледът на Хари продължи нататък и спря до чифт маратонки „Адидас” пред гардероба. Имаше същия модел. Преди няколко години реши да си купи нови — пак от същия модел, — но се оказа, че вече не ги произвеждат. От протоколите на разпитите си спомняше какво са заявили в показанията си и дъщерята, и бащата: тя излязла от апартамента в 20:15 и се прибрала четирийсет минути по-късно след крос до билото на парка със скулптурите по възвишението Екебер. На връщане минала покрай едноименния ресторант. Спортният екип на девойката лежеше върху леглото. Хари си представи как полицията е пуснала клетото момиче в апартамента, позволила й е да се преоблече под надзор и да си вземе сак с дрехи. Хари приклекна и вдигна маратонките да ги огледа. Отгоре обувките бяха меки, а подметките — чисти и гладки. Почти не личаха следи от употреба. Деветнайсет години. Живот без следи от употреба. Виж, кожата по неговите маратонки се беше напукала. Нищо не му пречеше, разбира се, да си купи нови от друг модел на „Адидас”. Но той не искаше друг модел. Беше намерил кой му пасва най-добре. И не възнамеряваше да го сменя. Навярно все пак имаше начин маратонките да се закърпят.