Ю Несбё - Нож

Хари се върна в дневната. Избърса пепелта от пода. Провери си телефона. Нито едно ново съобщение. Бръкна в джоба си. Двеста кинта.

— Последни поръчки! Затваряме.

Хари се взираше в питието си. Съумя да го изпие на малки глътки. Обикновено го пресушаваше на екс, защото харесваше не вкуса, а въздействието на алкохола. Впрочем, „харесваше” не беше най-точната дума. Нуждаеше се от въздействието на алкохола. Не, и този глагол не описваше съвсем точно същността на порока му. Изпитваше непреодолимо влечение към алкохола. Не можеше да живее без алкохол. Изкуствено дишане, когато сърцето ти — половинката от общото ви сърце — е спряло да бие.

Навярно има начин маратонките да се закърпят.

Пак си извади телефона. В указателя имаше запаметени само седем номера. И понеже имената на седмината абонати започваха с различни букви, ги беше записал само с инициал. Въведе Р в полето за търсене, чукна върху името и огледа снимката й. Нежните кафяви очи молят да бъдат срещнати. Топлата, знойна кожа моли да бъде погалена. Алените устни молят да бъдат целунати. Всички тези жени, с които си бе лягал през последните месеци… Имаше ли дори секунда, когато да не мисли за Ракел, докато е с тях? Дори една секунда да не си представя, че е с нея? Бяха ли разбрали те? Беше ли им казал, че им изневерява със съпругата си, докато се чука с тях? Нима бе проявил чак такова коравосърдечие? Много вероятно. Защото с всеки изминал ден неговата половинка от общото им сърце биеше все по-слабо, а с пулса отслабваше и човечността му.

Вторачи се в телефона.

И през ума му мина онази мисъл, спохождала го всеки ден, когато минаваше покрай уличния телефон в Хонконг преди толкова много години: тя е там, в уличния телефон. Тогава, разбира се, мислеше в множествено число, защото Олег живееше при майка си. Те са там. На дванайсет натиснати бутона разстояние.

Този отдавна отминал период настъпи доста след запознанството на Ракел и Хари. Двамата се срещнаха за пръв път преди петнайсет години. Тогава старата кола на Хари издържа изкачването по стръмния, лъкатушещ път до дървената й къща на възвишението Холменколен, но пред вратата угасна и повече не запали. От къщата излезе жена и докато заключваше, Хари я попита тук ли живее Синдре Фауке. Чак когато тя се обърна и се приближи, той видя колко е хубава. Черна коса, изразителни гъсти вежди над кафявите очи, високи аристократични скули. Трийсетинагодишна, прецени Хари. Облечена в елегантно семпло палто. С глас, по-плътен, отколкото предполагаше външният й вид, тя му обясни, че Синдре Фауке е неин баща, но й е преотстъпил къщата и вече не живее тук. Ракел Фауке изговаряше думите самоуверено и спокойно, с прекомерно отчетлива, почти театрална дикция и го гледаше право в очите. Спусна се по стъпалата, сякаш стъпваше по въже. Имаше походка на балерина. Той я помоли да му помогне да бутнат закъсалата кола, та да запали. После я откара до „Маюрстюа” — Ракел имаше работа там. По пътя установиха, че са следвали право заедно и са ходили на един и същи концерт на „Рага Рокерш”. Омая го звученето на смеха й — не толкова плътен като гласа, а висок и звънлив подобно ромон на ручей.

Ракел беше тръгнала към „Маюрстюа” и се съгласи Хари да я закара, но попита все пак дали той няма да се отклони твърде много от пътя си. Увери я, че и бездруго е в същата посока.

— Въпросът е дали тази кола ще издържи дотам — изрази единственото си притеснение Хари.

Ракел сподели скептицизма му и отбеляза, че колата явно е изстрадала доста. Сякаш още тогава двамата предчувстваха, че онова, което се зараждаше помежду им, но изобщо не бе започнало, няма да просъществува. Дойде време Ракел да слезе и се наложи Хари да се пресегне, за да бутне вратата, защото разнебитената дръжка от нейната страна заяждаше. В този миг вдъхна уханието й. Питаше се какво, по дяволите, му става. Познаваха се едва от трийсет минути, а изпитваше неудържимо желание да я целуне.

— Може би ще се видим пак — каза на сбогуване тя.

— Може би — отвърна той и проследи с поглед как тя се изгубва с балетна стъпка по „Спурвайсгата”.

Няколко дни по-късно се засякоха на служебно празненство в Главното полицейско управление. Оказа се, че Ракел Фауке работи в международния отдел на ПСС — Полицейската служба за сигурност. На партито Ракел дойде издокарана в червена рокля. Двамата завързаха разговор и се смяха. Говориха дълго. Той й разказа за детството си, за сестра си, болна от — по нейни думи — съвсем лека форма на синдрома на Даун, за смъртта на майка си, починала, когато той беше съвсем млад, за баща си, който, след като овдовя, му стана голяма грижа.