Ю Несбё - Нож

Ракел пък разказа как изкарала курс по руски към Министерството на отбраната и после си намерила работа в норвежкото посолство в Москва; там се омъжила за руснак и им се родил син, Олег. Две години по-късно напуснала Москва и съпруга си. Имал проблеми с алкохола. Хари призна, че самият той също е алкохолик. Навярно Ракел вече се беше досетила, защото единствен той пиеше кока-кола на служебното парти. Хари обаче се въздържа да й каже, че тази вечер неговият алкохол е нейният смях — чист, спонтанен, звънък; че е склонен да ръси всевъзможни идиотщини и дори да стане за посмешище само и само за да чува този смях. В края на вечерта двамата танцуваха. Хари танцува. Под звуците на песента „Let It Ве”, която се точеше от тонколоните като гъст сироп, изпълнена на панфлейта. Какво по-категорично доказателство, че е безнадеждно влюбен.

Няколко дни по-късно Хари излезе на неделна разходка с Олег и Ракел. По едно време улови дланта й, защото му се стори съвсем естествено. Повървяха така, хванати за ръка, после тя издърпа своята. По-късно, докато Олег и Хари играеха на „Тетрис”, Хари усещаше върху себе си мрачния поглед на Ракел и се досещаше какво й минава през ума: алкохолик, навярно много подобен на онзи, от когото бе избягала, сега общува със сина й. Тогава Хари си даде сметка, че ще се наложи да положи доста усилия, та тя да го допусне до себе си.

И успя. Навярно именно благодарение на Ракел и Олег не се пропи до смърт. Един бог знае. Естествено, съвместният им живот не беше само цветя и рози. От време на време се случваше Хари да стъпи накриво. Ала въпреки всички прекъсвания и раздели той и Ракел неизменно намираха път един към друг. Защото бяха открили безценно съкровище в лицето на другия. Любовта. Онази любов с главно Л, която се среща толкова рядко, че трябва всеки ден да благодариш, задето си я изживял и задето е споделена — дори да е било един-единствен път през целия ти живот. През последните години всяка сутрин се будеха в хармония и щастие, толкова крепко и същевременно толкова крехко, че го плашеше до смърт и го подтикваше да стъпва на пръсти, все едно върви по тънък лед. Тогава защо въпреки всичко не се получи? Защото той не можеше да бъде друг освен шибания Хари Хуле. Или Разрушителя, както сполучливо го наричаше Йойстайн.

Дали Хари щеше да намери начин да извърви още веднъж същия този път? Да се изкачи с колата по стръмния, лъкатушещ, труден път до Ракел и да й се представи, все едно досега не са се познавали. Да бъде мъжът, когото тя не е срещала никога досега. Нищо не му пречеше, разбира се, да опита. Всъщност сегашният момент беше много удобен. По-подходящ едва ли щеше да се появи. Имаше само два проблема. Първо, Хари нямаше пари за такси. Измисли решение. За десет минути ще се прибере и ще се качи в колата си — един от трите заснежени форда „Ескорт” на паркинга зад сградата.

Второ, някакъв глас му нашепваше, че идеята е лоша.

Ще намери начин да го заглуши. Хари гаврътна питието. Готово. Стана и тръгна към вратата.

— Чао, приятел! — извика барманът зад него.

Десет минути по-късно Хари стоеше в задния двор на улица „Софие” и замислено гледаше форда във вечната сянка между снежните преспи, навети пред прозорците на мазетата. Колата не беше затрупана, както се опасяваше, и беше достатъчно само да се качи в апартамента, да си вземе ключа, да го пъхне в контактния патрон, да го завърти и да натисне газта. И след петнайсет минути ще бъде при нея. Ще отвори външната врата и ще се озове в просторното помещение, изпълняващо ролята едновременно на антре, дневна и кухня и заемащо почти целия първи етаж. Ще я завари, застанала до прозореца към двора. Усмихната малко накриво, тя ще кимне към електрическата термокана и ще го попита още ли предпочита нескафе пред еспресо.

Пред очите му отново лумна проблясък и той се задъха панически. И тя отново стегна гърдите му: хищната ноктеста лапа.

Хари тичаше. Неделя след полунощ в Осло. Улиците са само твои. Армировъчна лента придържаше „цъфналите” му маратонки. Хари бягаше по маршрута, посочен в показанията на дъщерята на жертвата от „Борггата”. По осветени алеи и чакълести пътеки нагоре към парка със скулптурите — подарък за града от инвеститора в недвижими имоти Кристиан Рингнес и своеобразна възхвала на жената. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от дишането на Хари и от хрущенето на чакъла под подметките му. Стигна до мястото, където теренът се изравняваше, и тръгна да се спуска. Спря до „Анатомията на един ангел” от Деймиън Хърст. От Ракел знаеше, че скулптурата е изваяна от карарски мрамор. Прелестната седяща жена напомняше на Хари за статуята на Малката русалка в Копенхаген, но Ракел — както обикновено, осведомила се предварително какво им предстои да гледат — обясни, че за отправна точка на Хърст е послужила „Ранената лястовица” — статуя на скулптора Алфред Буше от 1920-а. Сигурно, но между двете произведения имаше големи разлики. Вътрешностите, мускулите, костите на ангела на Хърст се виждаха, сякаш е разрязан със скалпел. Дали творецът е искал да покаже, че и ангелите отвътре са хора? Или че някои хора всъщност са ангели? Хари наклони глава. Беше склонен да се съгласи с последното твърдение. Дори след всичките тези години и след всичко преживяно заедно с Ракел, след като я бе подлагал на множество дисекции така, както и тя него, Хари не бе открил у нея друго освен ангел. Ангел, пропит от човечност. Способността й да прощава, която, разбира се, представляваше необходимо условие, за да бъде заедно с човек като Хари — беше почти безпределна. Почти. Хари обаче бе успял да достигне границата на търпението й. И да я прекрачи.