Ю Несбё - Нож

— Става дума за Ракел.

Хари притаи дъх. Някъде му беше попаднало, че е възможно човек да задържи дъха си достатъчно дълго, за да умре. И тогава умира не от недостиг на кислород, а от натравяне с въглероден диоксид. Обичайно хората могат да задържат дъха си някъде между половин и една минута, но датски фридайвър — свободен гмуркач — успял да издържи, без да диша, цели двайсет и две, дори и отгоре.

Допреди няколко седмици Хари беше щастлив. Но щастието е като хероина. Вкусиш ли веднъж от него, разбереш ли веднъж, че щастието съществува, никога повече няма да се примириш с обикновения живот без щастие. Защото щастието се различава от удовлетворението. Щастието не е естественото състояние на нещата. Щастието е извънредно положение, наситено с трепет; секунди, минути, дни, които — ясно ти е — не продължават дълго. Носталгията се появява не след, а едновременно с щастието. Защото заедно с него идва болезненото проумяване, че вече нищо не е същото, и ти предварително тъгуваш по онова, което все още имаш; изтръпваш при мисълта за предстоящата абстиненция, за скръбта от загубата; проклинаш мига, когато си разбрал какво си способен да изпитваш.

Ракел обичаше да чете в леглото. Понякога му четеше на глас — ако нейното четиво му допадаше. Например разказите на Шел Аскилсен. Това му носеше щастие. Една вечер Ракел му прочете изречение и то се запечата дълбоко в паметта му. В разказа се говореше за младо момиче, прекарало целия си живот само с родителите си до морски фар. Там пристига жененият Крафт и тя се влюбва. Ето какво си казва наум: „Защо ти трябваше да идващ и да ме направиш толкова самотна?”. Катрине се прокашля, ала въпреки това гласът й пресекваше:

— Открили са Ракел, Хари.

Прииска му се да попита как така са открили човек, който никога не е изчезвал. Но за да говори, трябваше да диша. Хари си пое дъх.

— Какво… ще рече това?

Катрине се бореше да запази контрол над изражението си, ала накрая не издържа, предаде се и закри с длан изкривената си в болезнена гримаса уста. Гюнар Хаген я отмени:

— Най-лошото, Хари.

— Не. — Хари чу гнева в гласа си. — Не — повтори той, но умолително.

— Ракел…

— Почакай! — Хари вдигна длани пред гърдите си, сякаш за да отбие удар. — Не го изричай още, Гюнар. Почакай малко. Дай ми… просто почакай малко.

Хаген удовлетвори молбата му. Катрине беше заровила лице в шепите си и ридаеше беззвучно. Само тресящите се рамене я издаваха. Погледът на Хари потърси прозореца. В кафявото море, каквото представляваше в момента паркът около следствения арест, все още се виждаха сиво-бели островчета и малки континенти от сняг, но липите по алеята към ареста бяха започнали да напълват. След месец-месец и половина пъпките щяха да се разпукат внезапно, а Хари — да се събуди една сутрин и да види, че пролетта за пореден път е превзела Осло светкавично, само за една нощ. Но това нямаше да му донесе никакъв смисъл. По-голямата част от живота си той бе прекарал сам, без това да го гнети. Сега обаче самотата щеше да го съсипе. Той не дишаше. В организма му се натрупваше въглероден диоксид. Хари се надяваше да отнеме по-малко от двайсет и две минути.

— Добре — обади се той. — Кажи го.

— Мъртва е, Хари.

Хари претегли мобилния телефон в дланта си.

На осем клавиша разстояние.

С четири по-малко от времето, когато живееше в „Чунгкинг Меншън” в Хонконг — четири високи сиви блока, представляващи самодостатъчно миниобщество: квартири за гастарбайтерите от Африка и Филипините, ресторанти, молитвени стаи, шивашки ателиета, чейндж бюра, дори родилна зала и погребална агенция. Стаята на Хари се намираше на втория етаж в корпус В. Представляваше четири квадратни метра гол бетон — място колкото за мръсен дюшек и пепелник. Капките от климатика, тупащи в пепелника, отмерваха секундите, а самият Хари отдавна беше изгубил представа за дните и седмиците, през които ту потъваше в опиумно опиянение, ту се отърсваше от него. Именно то определяше дневния му режим. Накрая Кая Сулнес, полицайка от Отдела за борба с насилието, дойде в Хонконг и го прибра в Норвегия. Преди това обаче Хари бе успял да си създаде собствена ежедневна програма. Всеки ден изяждаше порция стъклени спагети при Ли Ян, спускаше се по Нейтън Роуд и Мелдън Роу, купуваше бучка опиум в бебешко шише, после се връщаше, заставаше пред асансьора в „Чунгкинг Меншън” и приковаваше поглед в телефонния апарат, закачен на стената.