Ю Несбё - Нож

— Широко разпространена заблуда е, че жертвеният агнец е невинен — продължи Крун. — Функцията му не е да е невинен, а да поеме определена вина — без значение какво е правил и какво не е. Дори в модерната правова държава наблюдаваме интересно явление: на съучастници дори с нищожна роля при извършването на престъпления, но будещи особено остро обществено негодувание, съдът често налага несъразмерно сурови наказания спрямо тежестта на провинението им.

— Да караме по същество, а? — помоли Хари.

— А именно?

— Свайн Фине.

Крун погледна Хари и кимна в знак, че са се разбрали.

— При новоразкритата информация Фине вече не разполага с алиби за часа на убийството — обясни адвокатът. — Тогава още не е бил в родилното. А мотив определено има — мрази те. Двамата с теб можем да помогнем активно действащ изнасилвач да отиде зад решетките. Той не е невинен жертвен агнец. Помисли си само колко страдание е причинил на толкова хора. Дори — представи си! — имаше наглостта да признае, какво ти, да се похвали, че навремето изнасилил дъщерята на епископ Бор, който живеел само на стотина метра оттук.

Хари извади пакета от джоба си и издърпа пречупена цигара.

— Кажи ми с какво те държи Фине.

Крун се засмя. Вдигна чаша към устата си, за да прикрие престорения смях.

— Нямам време за превземки, Крун. Говори. Подробно.

Крун преглътна с мъка.

— Разбира се. Съжалявам, снощи не съм мигнал. Вземи си кафето и ела да идем в библиотеката.

— Защо?

— Жена ми… там стените са по-плътни.

Между стените, покрити отгоре до долу с книги, акустиката беше суха и приглушена. Потънал в дълбоко кожено кресло, Хари слушаше. Този път той не си докосна кафето.

— Мхм — кимна, след като Крун приключи. — Какво ще кажеш да говорим направо?

— Съгласен. — Крун си беше облякъл палто на голо и в съзнанието на Хари оживя детски спомен за ексхибиционист, който обичаше да се разхожда из горичка в Опсал. Той и Йойстайн го издебнаха и го напръскаха с воден пистолет. Най-ярко си спомняше жалните очи на мокрия перверзник, преди с Йойстайн да офейкат. После Хари съжаляваше за стореното — без да знае защо.

— И така, на теб не ти стига Фине да отиде зад решетките. Това няма да го спре да каже на жена ти каквото знае. Искаш Фине да изчезне от лицето на земята.

— Аз…

— Ако заловим Фине жив, за теб това би било проблем — заради жена ти. За мен — също, защото — ако изобщо го открием — е възможно той да изнамери алиби за часовете между 18 и 22 часа. Например, да е прекарал времето в компанията на бременната жена, преди да потеглят към родилното. Виж, ако го убият, не ми се вярва въпросната жена да се яви да свидетелства.

— Ако го убият?

— Ликвидират, очистят, елиминират — както искаш. — Хари дръпна от цигарата, която запали, без да поиска позволение. — Лично аз предпочитам „убият”. Гадните неща заслужават гадни имена.

Смаян, Крун се изсмя.

— Говориш като хладнокръвен убиец, Хари.

Хари сви рамене.

— Убиец — да, но не и хладнокръвен. Но ако искаме да успеем с това начинание, налага се да охладим страстите. Разбираш ли ме?

Крун кимна.

— Добре. Нека помисля.

— Може ли една цигара?

Хари му поднесе пакета.

Двамата мъже поседяха мълчаливо и наблюдаваха как димът се вие към тавана.

— Ако… — подхвана Крун.

— Шшшт.

Крун въздъхна.

Хари заговори, когато цигарата му бе изгоряла почти до филтъра:

— От теб искам да излъжеш, Крун.

— За какво?

— Че пред теб Фине е признал за убийството на Ракел. Ще посветя в плана ни още двама души. Единият работи в „Съдебна медицина”, другият е снайперист. Никой от трима ви няма да знае имената на другите двама. Ясно?

Крун кимна.

— Добре. Ще напишем покана до Фине къде и кога ще го чака асистентката ти. Ще забодеш листа до гроба на сина му с нещо, което ще ти дам.

— Какво?

Хари дръпна за последно от цигарата и я пусна в чашата.

— Троянски кон. Фине колекционира ножове. С малко късмет този нож ще ни послужи като оръжие, с чиято помощ ще пресечем всички спекулации.

Докато оглеждаше скалата отпред, Сун-мин чу грак на сива врана нейде измежду дърветата. Вода от разтопен сняг чертаеше черни вади по сивия гранит, извисяващ се на трийсетина метра. Сун-мин и Каспаров вървяха вече близо три часа и си личеше, че кучето изпитва болки. Полицаят нямаше представа какво мотивира четириногото да продължава — лоялността или ловният инстинкт, но дори когато в края на разкаляния горски път се озоваха през разнебитен въжен мост, който водеше към сняг и гъста, непроходима гора, кучето продължи да тегли каишката напред. На отвъдната страна Сун-мин забеляза следи от стъпки. За да мине по моста обаче, се налагаше да пренесе Каспаров и да се държи с една ръка. Ами после, помисли си. Луксозните му обувки, ръчна изработка, отдавна бяха подгизнали и въпросът беше докъде ще издържи да върви с гладките гьонени подметки по мъчно проходимия заснежен терен отвъд моста.